Кен Фоллетт - Зимата на света

— Брюнинг и още някои хора.

Брюнинг беше бивш канцлер и водеща фигура. Лойд се почувства по-обнадежден.

— Кои са другите?

— Извика ме, за да измъкваш информация от мен?

— Не. Извинявай за това. Валтер фон Улрих иска да обядва с баща ти.

Хайнрих погледна скептично.

— Те не се понасят — ти знаеш това, нали?

— Разбрах го. Но днес ще загърбят различията си!

Хайнрих не изглеждаше сигурен.

— Ще го попитам. Изчакай тук.

И влезе обратно.

Лойд се чудеше дали това въобще ще свърши някаква работа. Жалко, че не бяха по-близки приятели с Готфрид. Все пак не му се вярваше, че католиците ще гласуват заедно с нацистите. Най-много го безпокоеше мисълта, че ако това можеше да стане в Германия, то можеше да стане и в родната му страна. Този мрачен изглед го накара да потръпне от ужас. Животът му тепърва започваше и той не искаше да го прекарва под властта на някоя потисническа диктатура. Желанието му бе да работи в политиката като родителите си и да направи родната си страна по-добро място за хора като миньорите от Абъроуен. Затова бяха необходими политически събрания, на които хората могат да се изказват свободно, вестници, които могат да критикуват правителството, и кръчми, където мъжете да спорят, без да се озъртат през рамо дали някой не ги подслушва. Фашизмът заплашваше това, но може би той щеше да се провали — Валтер можеше и да успее да убеди Готфрид и да не допусне партията на Центъра да подкрепи нацистите.

Хайнрих се показа.

— Съгласен е.

— Чудесно! Валтер предложи Дворянския клуб в един часа.

— Наистина? Валтер член ли е?

— Предполагам — защо?

— Въпросният клуб е консервативна институция. Той вероятно се казва Валтер фон Улрих, тъй че сигурно произлиза от знатно семейство, въпреки че е социалист.

— Май трябва да запазя маса. Знаеш ли къде е?

— Точно зад ъгъла — и Хайнрих му обясни.

— Да запазя ли за четирима?

Събеседникът му се ухили.

— Защо не? Ако не искат компанията ни, могат просто да ни помолят да си излезем.

После се върна в стаята.

Лойд излезе от сградата на операта, пресече бързо площада, подмина паметника на Победата и изгорелия Райхстаг и се насочи към клуба. В Лондон имаше такива места, но Лойд никога не бе пристъпвал през прага на някое от тях. „Това тук прилича на нещо средно между ресторант и приемната на погребално бюро“, помисли си той. Келнерите във вечерни костюми се носеха с лека стъпка и тихо редяха приборите по застланите в бяло маси. Оберкелнерът прие резервацията и вписа името фон Улрих с такава тържественост, все едно записваше някого в Книгата на мъртвите. Върна се в операта, която ставаше все по-натоварена, по-шумна и по-напрегната. Лойд чу някой да обяснява, че Хитлер щял лично да открие заседанието днес следобеда и да внесе законопроекта. Малко преди един часа Лойд и Валтер пресякоха площада. Лойд вметна: — Хайнрих фон Кесел бе изненадан, когато разбра, че и ти си член на клуба.

Валтер кимна.

— Преди десетина години, ако не и повече, аз бях един от основателите. Тогава се наричаше Юнският клуб. Бяхме се събрали, за да действаме срещу Версайския договор. Сега е крепост на десницата, и вероятно аз съм единственият социалдемократ с членска карта, но не съм напуснал, понеже е подходящо място за среща с политическите опоненти. В самия клуб Валтер посочи към един зализан мъж на бара. — Лудвиг Франк, бащата на младия Вернер, който се би заедно с нас в Народния театър. Сигурен съм, че не е член на клуба — всъщност, той не е немски поданик — но май обядва с тъста си, граф фон дер Хелбард, възрастния мъж до него. Ела с мен. Отидоха до бара и Валтер представи помощника си. Франк се обърна към Лойд. — Вие и синът ми сте се набъркали в сериозна разправия преди около две седмици. Лойд замислено докосна тила си; подутината бе спаднала, но мястото все още бе болезнено. — Налагаше се да защитаваме жени, господине — обясни той. — Нищо лошо няма в малко крошета — каза Франк. — Отразява се добре на младежите.

Валтер се намеси нетърпеливо.

— Хайде, Луди. Провалянето на предизборни митинги е нещо достатъчно лошо, но твоят водач иска напълно да унищожи нашата демокрация! — Може би демокрацията не е най-подходящата за нас форма на управление — отвърна Франк. — Все пак, ние не сме като французите или американците — и слава Богу. — Нима ти е все едно дали няма да загубиш свободата си? Дръж се сериозно!

Франк изведнъж изостави шеговития си маниер.

— Чудесно, Валтер — хладно произнесе той. — Щом настояваш, ще бъда сериозен. Майка ми и аз пристигнахме тук от Русия преди повече от десет години. Баща ми не можа да дойде с нас. Уличиха го в притежаването на подривна литература, конкретно — на книга със заглавието Робинзон Крузо, един роман, който, както е очевидно, пропагандира буржоазния индивидуализъм, каквото и да означава последното. Изпратиха го в лагер някъде в полярните области. Може би — за миг гласът на Франк се пречупи, той спря, преглътна, но успя да приключи спокойно — може би все още е там. За миг се възцари тишина. Лойд бе потресен от разказа. Като цяло знаеше, че руското комунистическо правителство може да бъде много жестоко, но да чуеш личната история на някого, който все още е засегнат от нея, си беше съвсем друга работа.