Робин Янг - Бунт

Нийл се примъкна към него.

— Какво ще правим?

След малко Робърт скочи на крака, решен да не позволи на Александър да му развали следобеда.

— Ще те науча да се биеш. — Изтича до няколко огъвани от вятъра дървета, хвана един тънък клон и го наведе, докато не се счупи. После го прекърши на две, окастри листата и подаде по-дългата пръчка на брат си, който изгаряше, от нетърпение да започнат.

— Тук ще се упражняваме. — Робърт посочи една полянка.

В далечината се виждаха редуващите се на изток високи хълмове на Карик. В долната част склоновете им бяха покрити с гори, но върховете им бяха голи. На Робърт му приличаха на стари, оплешивели мъже, ограждащи като стражи Търнбери.

— Ето така — каза той и застана разкрачен, хванал пръчката с две ръце.

Нийл се постара лицето му да бъде също толкова сериозно, като на брат му. На коленете трикото му беше изцапано със зелено от тревата.

Робърт замахна бавно с пръчката от горе на долу към врата на момчето.

— Посрещни меча ми!

Нийл замахна към пръчката на Робърт.

— Прекалено бързо. Трябва да започнеш бавно. Ето така. — Робърт отново вдигна пръчката, като се стараеше да я държи в средата на тялото си, после бавно я наклони първо на едната страна, после на другата, а след това я вдигна високо над главата си. — После по-бързо — каза той и движенията му станаха по-резки, а пръчката изсвистя във въздуха. — Представи си, че се сражаваш с някого — извика през рамо той.

— С кого?

— С някой враг. С някой Комън!

Нийл шибна с пръчката тревата.

— Гледай, Робърт! Имам двама!

— Двама ли? — Робърт посочи с пръчката към подножието на хълма. — Там долу има цяла армия! — Изкрещя и се втурна надолу по стръмния склон, вдигнал пръчката високо над главата си. — Смърт на всички Комъни!

Нийл се втурна след него, а крясъците му преминаха в бурен смях, когато Робърт се спъна и се просна на земята. Изпъшка, когато брат му се стовари отгоре му, надавайки победоносен вик. Двамата се изтърколиха заедно надолу по склона, като захвърлиха оръжията си в тревата. Спряха се чак близо до дъното, без да забележат застаналата там фигура, която ги наблюдаваше.

— Какво правите?

Непознатият глас накара Робърт да отвори очи. Гледаше отдолу на горе едно момиче, което бе застанало срещу него. Изблъска брат си и се изправи пред нея. Момичето беше тънко като вейка, с дълга черна коса, сплетена на плитки, подобни на миши опашки, които падаха върху кокалестите му рамене. Носеше овехтяла рокля, която някога може да е била бяла, но сега беше станала сива от мръсотия. Изпоцапаните й ръце стискаха малък чувал. От нея лъхаше силна миризма на пръст и цветя, но вниманието на Робърт беше привлечено най-вече от очите, които очевидно бяха най-голямото нещо в нея и заемаха доминиращо положение върху слабото й лице.

— Теб какво ти влиза в работата? — отвърна на галски той, почувствал се неловко от втренчения й поглед. Момичето извърна към него глава.

— Кой си ти?

— Той е наследникът на графа на Карик, господар на тези земи.

Робърт стрелна Нийл с очи, за да го накара да млъкне, но момичето, изглежда, не забеляза това. Изпитателният му поглед се плъзна от мократа от пот туника към изцапаното му лице. Изкриви устни, когато се спря на косата. Робърт вдигна ръка и напипа в нея стрък трева. Смачка го между пръстите си, когато видя момичето да свива рамене.

— Не приличаш на граф — рече момичето, обърна се и тръгна през тревата. Робърт го проследи с поглед, докато се отдалечаваше, и забеляза, че не е с обувки, нито дори сандали с дървени подметки, каквито носеха селяните на полето. Познаваше по физиономия всички в Търнбери и хората, живеещи в този район — слуги и васали на баща му, фермери и рибари, както и техните жени и децата им, дори търговци и служители от Еър и другите градове наблизо. Тогава защо не беше виждал това нахално момиче, което се скиташе само из пущинаците?

— Как се осмелява да говори така? — промърмори Нийл.

Робърт не го слушаше.

— Хайде — каза тихо той и тръгна през тревата към дърветата, които покриваха долните склонове на хълма.

— Поели сме по грешен път — рече Нийл, поглеждайки към долината, която водеше към морето и където в далечината се виждаше да се синее част от него. Започна да подтичва, за да не изостава от по-дългокракия си брат. — Робърт!

— Тихо — рече рязко Робърт, когато навлязоха между дърветата.

Момичето пое, без да бърза, по една камениста пътека, която следваше извивките на плитка река. Благодарение на топлия вятър, който се носеше над бълбукащата вода, можа да я чуе как пее. Тя стигна до едно място с камъни в реката, повдигна полите на сивата си рокля и притича по тях, а после продължи по другия бряг по покрития с гъста папрат хълм. Робърт се огледа наоколо, спомняйки си за един лов, на който дядо му го беше взел със себе си в горите на Анандейл. Старият човек му беше обяснил колко е важно ловецът да има добро прикритие, за да не го види жертвата му. Между него и водата имаше малка група самодивски дървета, едно хълмче и няколко едри камъка.