Демет Алтънйелеклиоглу - Ибрахим и Хатидже

Силите го напуснаха. Усети как му нахлузиха примката през главата. Седем мъже започнаха да я стягат. Почувства я в основата на тила си. Вече не му оставаше и един сантиметър разстояние между живота и смъртта. Дишането му щеше да прекъсне, вратът му — да се счупи, и всичко щеше да се свърши.

Пред очите му взе да притъмнява, а в съзнанието му изплува отвратителният образ на сатаната. Дали и Искендер Челеби беше усетил как дробът му се пръсва заради липсата на въздух?

Сатаната се кискаше с все гърло.

„Дойдох да те взема! — изсъска с изплезен език. — Хайде, побързай! Адът те чака!“

С последни усилия изтри от съзнанието си това червено привидение. „Не трябва да умираш с тази картина, Паргалъ!“ — каза си с последните искрици на разума. Пред очите му се мерна Ферахшад. После — Карадут. Мухсине. Неземната красавица Мухсине! Хатидже. Несретната Хатидже! Хатидже, която си мислеше, че се е влюбил в нея, която така и не разбра, че това беше само любовна страст. Изплува Дилшад. Другите му деца… Мехмед шах, Фюлане, султанката. После всичко изчезна. Настъпи черен мрак. Боже мой! Някой пееше песен някъде. Псалм!

„Велики Исусе!.. Това е майка ми…“ Ибрахим се опита да извика. Издаде само хрип. Но в съзнанието си знаеше какво говори: „Мамо, красива моя мамо! Виж какво направиха с твоя малък Паргалъ!“.

Мракът все повече се сгъстяваше. Хатидже не можеше да си спомни кога пропадна тук. В тази непрогледна тъмнина и времето, и пространството бяха изчезнали. Само долавяше, че някъде отпред, в далечината, проблясваше пламък. Не е ли било все така? При всяко пропадане в този безкраен мрак не изпадаше ли в ужас, щом забележеше онова червено петно. Там беше адът.

Единственото нещо, което знаеше Хатидже, бе това, че се намира някъде между ада и рая. Но къде беше раят?

Накъде щеше да тича, къде щеше да бяга? Къде беше твоят рай, безкрайните градини? Къде беше светлината?

„Няма!“ — обади се изведнъж някакъв глас.

„Кой е? Кой ми го казва?“

„Няма рай, Хатидже!“ — изсъска този път гласът.

Огледа се — никого не видя. И без това поради липсата на въздух не се и надяваше да види. Кого можеше да види в тази тъмница?

„Лъжеш! — опълчи се с гняв. — Трябва да има рай! Обещаният рай!“

В главата ѝ звукът прерасна в зловещ смях. В кикот на змия:

„Няма го твоят рай, Хатидже!“

Ето, това беше!

Тя беше прокълната. За нея нямаше рай. Не е имало. Нямаше и да има.

— Но защо? — изстена. — Какво съм съгрешила? Защо съдбата ме е осъдила да нямам рай?

Чакаше отговор. Нямаше.

— Казвай! — настоя пред змията, защото знаеше, че стои навита на кълбо някъде в главата ѝ. — Какъв грях съм извършила? Защо съм осъдена да няма рай за мен?

Отговорът беше пълно мълчание.

Продължи да пада, да се претъркаля и премята.

Падане ли беше? Хатидже не беше много сигурна. Спомни си, че се чувстваше по същия начин през нощта, когато мъжът с ръцете-паяци влезе в брачната стая и тя пропадна в бездънната мрачна пропаст. Не падаше, летеше. Или може би плуваше. Откъде да знае, нямаше нито багри, нито форми. Беше само едно усещане. Толкоз.

— Удушили са го!

По дяволите! Това беше друг глас.

— Стегнали яко врата на Ибрахим паша…

И това беше друг глас.

— Седем палачи се нахвърлили като един и удушили Макбул паша.

— Макбул ли? Той вече е Мактул [42] Игра на думи: Макбул означава „любимец“, а Мактул — „труп“. — Б. пр. паша!

Дали се беше разплакала? Не помнеше. Дали беше изпищяла? Не знаеше. Дали беше отправяла молитви? Не мислеше.

— На пашата му отсекли главата!

Аллах! Не искаше да чува тези гласове. Извика: „Затвори си очите, Хатидже! Запуши си и ушите. Не гледай!“

Не виждаше нищо в мрака, но тези гласове, тези проклети гласове!

„Запуши си и ушите!“

Но нито ушите ѝ чуваха заповедта, нито гласовете, които ѝ крещяха и я разпитваха:

„Не си ли прокълната! Не се ли срина? Не се ли побърка? Не прокле ли батко си Сюлейман, който издаде заповедта да го удушат и да му отрежат главата? Ами онази московчанка, така наречената Хюрем?“

„Не знам, не знам! — извика Хатидже. — По дяволите! Не знам! Нищо не си спомням. Не мога да си спомня дори, че душата ми изгоря!“

Дали не се беше заблудила? Пламнаха ли наистина душата ѝ и сърцето, като чу, че са му отсекли главата? Проклетото ѝ сърце, на камък ли се беше превърнало?