Демет Алтънйелеклиоглу - Ибрахим и Хатидже

Известно време продължи да гледа замислено пясъчния часовник. „Ах, Гюлбахар! — си каза този път. — Проклета да си, ако си вляла отровата на твоята злоба и в кръвта на моя принц! Ако и сама се съсипеш от завист и ревност, няма да се трогна, но ако изкараш от пътя моя Мустафа… И на този, и на онзи свят ще те душа за гърлото с двете си ръце, Гюлбахар!“

Сети се и за проклетата гадателка. Това, което каза, не му излизаше от главата. Пророчицата започна да му се явява дори и в сънищата нощем.

Спомни си изражението ѝ, когато я попита за бъдещето, и отново настръхна. Страх беше изписан по лицето ѝ. Ужас. „Предателство! — беше изпищяла тя. — Над този дом връхлита предателство!“

Сюлейман загуби сън и покой. „Предателство! От кого ли щеше да дойде? От моя Макбул паша ли? Или от детето ми?“

„Виж ти какви ги върши съдбата! — размисляше нощем, когато сънят бягаше от очите му. — И върху нас ли ще стовари участта на дядо ни? И на нас ли ще ни измъкнат трона, на който седим, както на покойния ни дядо Баязид хан? На туй отгоре и нашият син ли като дядо си ще сипе отрова в храната на баща си? Или ще ме бутне в пропастта Паргалъ, когото имахме за най-близък приятел, на когото дадохме печата, командването на армията и не само това, ами и сестра си за жена?“

Въобще не можеше да свърже Мустафа с предателство. Ибрахим обаче можеше да върти такива работи. Сигурно той беше човекът със саръка, който се привидя на онази пророчица.

Без Хюрем той сам нямаше да се измъкне от тази бъркотия. Чувстваше се притиснат между съвестта, от една страна, и разума и чувствата — от друга. „Аллах! — възкликна. — Добре че си имам усмихнатото ѝ лице. Ако не беше обичта и топлотата ѝ, нямаше да понесе тези дни. Само нейната озаряваща усмивка, нежността и ласките ѝ можеха да уталожат бурите в душата му. „Объркам ли се, веднага на помощ ми се притичва умът на моята съпруга.“

Преди три вечери той обясни на Хюрем в каква ситуация се намира.

— Да кажем, че ти си падишахът. Какво щеше да направиш?

— Щях да си взема печата!

— Не мога. Дал съм дума да не го уволнявам. Заклех се в Аллах.

— Вземи си думата.

— Ти, жено, полудя ли? Ако си взема думата назад, какво остава от мен, Сюлейман?

Спомни си пожара, който точно тогава се разпали в красивите очи на Хюрем.

— Твое Величество мой султане, ти си дал дума на живия човек. Обещанието се дава от устата, а се разваля от смъртта.

Ето, точно сега му беше времето! Времето на смъртта да развали дадената от устата дума!

Стана и обърна пясъчния часовник. Пясъкът започна да се изнизва.

Пристигналият от двореца вестоносец разтревожи Хатидже. Що за покана беше това — след икиндия, в дните на Рамазана?

— Хюрем султан желае да сподели с госпожа султанката вечерята си след постите. Повелителят също ще отговява заедно със Садразам паша. Хюрем султан пожела да ви предам: „Хатидже да остане при мен тази нощ!“

Странно! Защо не ѝ бяха казали един ден предварително, хайде, да речем, не е знаела, но да я предупредят поне от сутринта?

— Дано да е за добро, султанчице! — усети веднага Небиле, че Хатидже загуби настроението си.

— Госпожа снахата ни кани на вечеря, Небиле. Искала и да преспим в Новия дворец.

— А Садразам паша?

— С него пък щял да вечеря батко ми.

Усети тревога. В един момент ѝ мина през ум да изпрати някое от момичетата в двореца и да я извини: „Хатидже султан не е добре. Вдигна малко температура“.

Сигурна беше, че още като го чуе, Хюрем веднага щеше дотича заедно с лекарите и лъжата ѝ бързо щеше да излезе наяве.

А не можеше и да каже:

— Нещо ми е притеснено. Що за покана по никое време?

— Да се приготвяме — обади се Небиле. — Да отидем да видим какво ще ни покаже Пророкът.

Хюрем я посрещна с невероятна радост. Който я видеше, щеше да си помисли, че се е събрала с някого, за когото е копняла с месеци, с години.

Хатидже не можа да си сдържи езика:

— Добре заварила, Хюрем. Какъв е поводът за тази неочаквана покана?

— Знам, знам — прегърна я Хюрем. — Пристигнаха платовете, които поръчах за сватбата на Михримах. Коприни от Дамаск и Индия. Исках заедно да ги разгледаме, султан ханъм.

За момент се загледа в лицето ѝ.

— Ти защо си намръщена днес? Да не ти се е случило нещо неприятно, хубава моя Хатидже?

— Неее! — отвърна замислено тя. — От седмици съм все така, Хюрем. Нещо душата ми е стегната отвътре. Нямам никаква причина, а ето на, притеснено ми е. Изпитвам страх, както някога. Имам лоши предчувствия, Хюрем.