Демет Алтънйелеклиоглу - Ибрахим и Хатидже

— Хайде, хайде! Какво страшно има. Я виж, пак се стягаме за сватба. Викам си, дали едновременно със сватбата на Михримах да не направим сюнетите на Баязид и Джихангир? Двете обрязвания заедно. Какво ще кажеш?

Същата вечер Хатидже започна вечерята след постите с фурма. Чудна работа! Фурмата ѝ се стори горчива като отрова.

— Какво ще кажеш, Паргалъ? След молитвата ли да вечеряме?

Ибрахим си знаеше, че ще се нахвърли на яденето като вълк, след като цял ден не беше ял и пил нищо, затова подхвърли:

— Моят повелител си знае най-добре, но да се навежда и изправя с пълен корем…

— И аз така си мислех! — отвърна Сюлейман. — Да хапнем по нещо, а като се върнем от намаза, тогава да седнем на трапезата, да си направим обредната вечеря преди лягане.

Казано — сторено. По време на намаза Ибрахим беше от дясната страна на падишаха. А отляво — Айяз паша. „Как ли гледа този човек?“ — попита се Ибрахим. Винаги му се чудеше. Когато и да си спреше погледа върху него, очите на Айяз паша бяха все затворени. Не ги отвори и през целия намаз.

Нещо се блъсна в десния му лакът и той трепна. Беше Рюстем. Бъдещият зет паша. Бъдещият съпруг на Михримах, който, щом я видеше, се чудеше накъде да побегне. Любимецът на Хюрем! „Проклетник!“ — изруга наум Ибрахим. Тоя, куцият, непрекъснато се блъскаше в лакътя му, сякаш нарочно, за да му припомня съществуването си.

Паргалъ заби рязко лакът в гърдите му. И както си мълвеше молитвата, само позасили леко шепота си. С това му казваше: „Стига си ме блъскал бе, човек!“ Рюстем обаче въобще не реагираше. При всяко навеждане, за да си стигне коленете, той се накланяше наляво и го блъскаше. „Този човек ме отвращава! Как ще живея редом до него? Как ще издържа да го виждам — този никаквец! — всеки ден? Вместо да ставаш съпруг на Михримах, по-добре да беше пукнал, Рюстем, въшльо такъв!“

Насочи вниманието си към падишаха. Остарява… Засмя се наум. „Да не мислиш, че ти пък си стоиш на едно място? На едни години сте. И ти остаряваш, Паргалъ!“

Можеше обаче да се закълне, че изглежда по-млад от Сюлейман. Първо, раменете му още бяха изправени. Нямаше под очите увиснали до бузите торбички. В брадата му не се виждаше бял косъм. А и косата, и брадата на падишаха вече бяха посивели.

„Ето на, отговорностите пред Османската империя го състаряват така, преждевременно!“ — обади се вътрешният му глас.

„Я се разкарай! — скастри го той. — Само Сюлейман ли отговаря за делата на Османската империя? Целият товар лежи на моите плещи. Не държавата го съсипва него, а бръщолевиците на жена му Хюрем. Тя сигурно непрекъснато му яде главата да не оставя трона на Мустафа.“

Настъпи моментът да седнат върху килимчетата си и да се помолят. Това беше най-приятната част от намаза. От навеждането и изправянето, от продължителното стоене на колене, те ги заболяваха и само по този начин можеха да ги облекчат.

Седнал с кръстосани крака, той се молеше, както си знаеше: „Господи, не ме лишавай от твоята помощ. Велики Исусе, на теб се уповавах, на теб се доверявах, не спирай да ме даряваш с чудесата си, както до днес, така и занапред. Дай ми здраве и дълъг живот! Закриляй децата ми!“

Това беше всичко. Тази вечер обаче молитвите на падишаха нямаха край. Ибрахим не помнеше някога той да се е молил толкова дълго. Когато най-сетне скри лицето си с длани и прошепна „Амин!“, Ибрахим си рече: „Слава богу! Сигурно е изредил всички от Османовия род!“.

Трапезата беше великолепна. От пиле мляко? И това го имаше. Яйца от пъдпъдъци. Донесени от Гемлик маслини. Сирене. Пастърма — Ибрахим примираше за нея.

— Изяж я! — обади се Сюлейман. — Заповядах да я доставят от Каисери специално за теб!

Докато се хранеха, почти не размениха думи. И двамата имаха апетит. Естествено, само размахваха лъжиците с лакомствата, едно от друго по-вкусни, така че изобщо не им оставаше време за приказки.

Ибрахим очакваше на трапезата да бъдат поканени и Айяз паша, и Рюстем. Само при мисълта за това настроението му се развали. „Айяз както и да е, но как да изтърпя оня, куция Рюстем?“ — измърмори си наум. Обаче не стана така. Падишахът седна на трапезата само със своя зет. Ибрахим беше безкрайно доволен. Навик беше в двореца султаните да вечерят сами, на Ибрахим му харесваше да е единственият човек, който нарушава тази традиция. Само той сядаше с падишаха на неговата трапеза. И то — от години! И така трябваше да си остане! Що щяха да търсят на Султан-Сюлеймановата трапеза разните му там Айязовци, Рюстемовци и кой знае още кои! Той беше единственият Макбул паша — Любимеца! А другите — паши притурки! И с тях, и без тях — все тая!