Демет Алтънйелеклиоглу - Ибрахим и Хатидже

Бушуваше страшен ураган. По това време слънцето вече трябваше да се е прибрало у дома зад хълмовете по отсрещния бряг, но облаците го бяха погълнали доста по-рано. Рибарите бяха свикнали — при тези внезапни морски бури започваха трескаво да прибират мрежите.

Баща му беше направил с дланите си импровизирана фуния около устата и през нея викаше така, че да го чуят от съседните лодки:

— Марио, давай по-чевръсто!

— Адриано, защо не оставиш няколко рибки!

Вятърът подхвана мъжки глас от една друга лодка и го хвърли в лицето му:

— Ти си върши твоята работа, Армано! Като ме гледаш, как мислиш — дали ще изпусна всичката си риба от мрежата обратно в морето, а?

— Морето никак не ми харесва! Ще се разбушува още повече!

— Ами да се разбушува! Не мърдам оттук, докато не си прибера пая!

Този път Армано се обърна към сина си:

— Александър, дръж от другия край!

Истинското му име не беше Александър. Но от деня, когато чу от престарелия селски поп легендата за Александър Велики, той изцяло се въплъти в неговия образ. Когато баща му не го вземаше със себе си в морето, вадеше дървения „меч“ и възсядаше дървения „кон“, издялан от една счупена лодкарска лопата. Кръсти го Буцефал, също като коня на Александър Велики. Представяше си как конят уж капризничи, а той го пришпорва:

— Препускай, Буцефал, лети, момчето ми! Отведи ме в земите на изгряващото слънце!

Но… животът му преминаваше повече в лодката, отколкото върху гърба на Буцефал.

Един от рибарите изпсува.

— Хей! — сопна му се Армано. — Тук има дете!

— Добре де… — отвърна онзи. — Нека се научат как трябва да говорят мъжете. И моето е тук.

Наистина, всички рибари вземаха със себе си и децата — по-точно момчетата. Това беше едно от нещата, които Александър не можеше да проумее. Защо като тръгваха на риболов, бащите водеха и синовете си? Защо оставяха на майките и дъщерите къщите си и обсипаните с цъфнали далии поляни. А на него така му се искаше да си възседне коня и да полети от победа към победа.

Всъщност обичаше морето, обичаше и да плава с лодката, редом с баща си. Само че толкова често ходеха на риболов, че вече му беше дошло до гуша. Приятел беше с морето и вълните. Случваше се понякога и да си говори с тях, но дотам. В неговите мечти витаеха безкрайни поля, непристъпни планини, непребродени, неподозирани страни. „Ще видиш ти! — заканваше се той на хвърлящата се върху лодките побесняла синя вода. — Някой ден и аз ще си имам кон като на Александър Македонски. Истински кон! На главата ми — червен шлем! Блясъкът на меча ще засенчва сиянието на слънцето! Ако той е Македонски, аз съм Паргалъ! Всички ще говорят за победите на Александър Паргалъ и неговия кон!“

Бащата усещаше какво се върти в ума му. Замислеше ли се така, той се засмиваше и му подхвърляше:

— Хееей! Слизай от онзи кон и хващай здраво въжето!

Освен вълните, в морето Александър си имаше още един приятел. Страхът.

Морето не беше като планините, като полята. То беше непредвидимо! Както си лежеше гладко и неподвижно като огледало, внезапно се развихряше. Александър се страхуваше от морето. Особено като завиеше силният вятър, а разгневените тихи води се надигнеха от глъбините и започнеха да плющят по борда на лодката.

Ето на, и в момента беше същото. Вълните издигаха лодката чак до облаците, сетне, засмукани изведнъж от бездната, с жестоки плесници я захвърляха сякаш в бездънна пропаст и я оставяха там — все пак оцеляла и здрава.