Изпълни се с гордост. „Така или иначе всичко е плод на моя ум, на моята сила и енергия, на моята проницателност. Ибрахим Паргалъ е едната страна на Османската империя, всички останали паши, везири и бейове — другата. Всичко се дължи на мен.“
Сюлейман потопи ръце в поднесения му златен тас да си ги измие. Избърса ги в кърпата, която държеше коленичилият до него втори личен прислужник.
— Кафе?
По дяволите! И това беше един лош навик, който си навиха на пръста Хюрем и Хатидже. Откъдето и да го бяха чули и разбрали, те и двете се запалиха да си варят донасяните от Йемен черни семена и да пият водата от тях. Хатидже не смяташе, че върши грях. Сигурно Хюрем я беше научила. Тя трябваше да е пристрастила жена му и към това. Черните семена се счукваха на ситно в мраморни хавани, после ги сваряваха във вода. А после пиеха тази съвършено черна отвара. За любителите на черната течност съпругата на султан Сюлейман не закъсня да открие съответните гнезда, а те избуяха като репеи. В столицата се ширеше пристрастяването към кафето.
Изпиха по едно кафе и Ибрахим реши да разкрие плана си за превземането на Рим. Сюлейман обаче го спря:
— Остави това! Не и тази вечер. Не сме в състояние да мислим за каквото и да е!
Изненада се. Най-любимото нещо на падишаха беше да си говорят за бъдещето, да кроят планове. Така беше от години. „Хайде, Паргалъ! — обикновено той пръв подхващаше темата. — Да обсъдим какво става оттатък Бяло море. Онези индийски острови, които адмирал Христофор Колумб е открил…“ Те бяха много далече. Умът на Ибрахим беше прикован в Рим. Османлиите трябваше да се прехвърлят от Истанбул — градът на седемте хълма — в Рим, другия град на седемте хълма! Трябваше короната на Рим да блесне на Сюлеймановата глава, а Ибрахим трябваше да проправи пътя към нея.
Един-два пъти се опита да подхване разговор за ситуацията при Карл Пети, при папата, при Франческа, но падишахът отново отказа.
— Остави, остави! Не тази вечер! Не сме в състояние да мислим за нищо, паша!
„Ама си и ти, да не беше ял толкова много! — си каза наум Ибрахим, а открито се задоволи само с една усмивка:
— Вие си знаете, повелителю.
Както си стоеше, падишахът се обърна към него:
— Садразам паша, искаме да ти зададем един въпрос. Вярно, като бяхме в Багдад, си поговорихме малко, но пак ще те попитаме. Човърка ни мозъка. Кратичък въпрос. Искаме да отговориш с една дума.
Ибрахим усети как всичките му фибри подадоха тревога. Той добре знаеше, че въпросите на Сюлейман съвсем не са безпочвени. Кой знае колко дни беше мислил и премислял как да го попита.
— Дано да е въпрос, чийто отговор вашият слуга да знае.
— Трябва да го знае. — Млъкна и погледна Ибрахим в очите. — Заслужаваше ли си Искендер Челеби да умре?
Ибрахим не можа да познае накъде бие. Сърцето му се сви. Мозъкът му зажужа. Добре че си имаше готовия отговор.
— Сатаната си заслужава хиляда пъти да умре, повелителю. Вашият слуга закопа сатаната в земята.
Сюлейман се замисли: „Колко пъти спомена името на сатаната този човек!“ Кимна в знак на съгласие. Опита се да разсее умислената си физиономия и да му се усмихне.
— Така е! Смъртта намира този, който я заслужава. Сатаната трябва да се убива, за да се представим безгрешни пред Аллах! — Сетне тупна с ръка по коляното си. — Както и да е… Еее, ти не свириш ли вече на цигулката си?
Ибрахим се беше замислил върху въпроса отпреди малко. Защо го пита точно това? Реши да не му обръща внимание. Сюлейман си беше такъв. Ако беше повярвал на клюките: „Макбул паша е наклеветил Искендер Челеби!“, едва ли щеше да чака цяла година, за да го пита. Значи, просто му беше хрумнало. Освен това Ибрахим не беше ли си подготвил всичко както трябва за отмъщението над сатаната? Не беше ли се клел да го направи, каквото и да му струваше това?
Тревогата изчезна от лицето му.
— Нямам много време за нея, султане мой. Но ако господарят нареди…
— Имаш право — прекъсна го султанът. — И на нас взе да не ни остава време за поезия.
Настъпи мълчание. Падишахът разклати чашата си, за да изпие и последната останала в нея глътка.
— Има обаче едно четиристишие. Искаш ли да го чуеш?
Смениха темата. Ибрахим се успокои.
— Ще направите щастлив своя слуга.
Погледът на Сюлейман стана унесен, докато рецитираше:
Приятел казваш, но от душата ми по-скъп е, знай;
приятеля посмей да хулиш, езикът ти ще стане пепел;
приятелят нектар е, казваш, не те коря, така е;
приятелят отрова сладка да ни поднесе, ще я изпием!
Читать дальше