Демет Алтънйелеклиоглу - Ибрахим и Хатидже

Сети се за пясъчния часовник, погледна го — в него нищо не помръдваше. Посегна към стъкленицата, обърна я наопаки. Пясъкът започна да се изнизва. Времето си течеше. Ненадейно си помисли, че животът му е като пясъчния часовник — нито пълен, нито празен.

После — как така ще кара населението да го обсипва с овации: „Главнокомандващият султан!“?

„Да не е полудял? — промълви на себе си Сюлейман. — Човек с разум в главата щеше ли да постъпи така? Нима не знае, че в Османската империя никой друг освен нас не може да се нарича султан, нито да позволява да го наричат така?“

Ибрахим веднага беше пуснал вестоносец, преди още Сюлейман да пристигне в Багдад. Най-отгоре беше написал: Султане на моята държава, на моето сърце! На този свят има само един султан! И той е султанът на султаните, падишахът султан Сюлейман хан. Твоят слуга Ибрахим е в краката на този единствен султан и служи на него!

Султан Сюлейман се ядоса и стана от дивана: „Ами последният му номер?“.

Пътуваше към Багдад, когато му съобщиха, че Ибрахим е наредил да обесят Искендер Челеби. Не можа да повярва. Остави имперската си армия назад и с един малък отряд препусна към превзетия от Ибрахим Багдад. Но станалото — станало. Както не можа да повярва, че Паргалъ е наредил да обесят Искендер Челеби, така не можа да повярва и че челебията ще тръгне да ограбва хазната. И все още не вярваше.

— Има ли факти, доказателства, очевидци, паша?

— И факти има, султане мой, и очевидци.

— Съдията разпита ли челебията? Какво каза?

— Свърших си работата, както го изисква справедливостта, повелителю. Той сам си призна. А аз издадох заповедта.

— Ти знаеше, че сме на два дни път оттук. Защо издаде заповед, без да изчакаш? Да бяхме поприказвали и ние с Челеби. Да го попитаме: Каква е тази работа, Искендер?

На това Ибрахим нямаше готов отговор — много се бил притеснил, изведнъж побеснял, настъпило брожение сред войската, не дай си боже, армията можело да се разбунтува и… Цял куп такива приказки!

— Добре, извикай ми тези свидетели…

Нямаше свидетели. Всички бяха умрели или убити.

Ибрахим сложи и разпръсна пред него едни по едни девет-десет парцала от дрехите, с които бяха облечени хората на Искендер Челеби.

— Ето факти! Ето доказателства! Тези окървавени дрехи бяха върху бандитите, султане!

Падишахът се чудеше, умът му не го побираше. Всички говореха, че Ибрахим е пуснал клеветата, само и само да ликвидира Искендер Челеби, но ако това беше истина, каква трябваше да е причината за това? Дали го мразеше като враг, защото му попречи да го уволни?

Обиколи стаята със стегната душа. Да беше само този проблем… Клюките нарастваха и се нижеха една след друга:

„Неговият Макбул паша си пишел тайно с Махидевран Гюлбахар да свали господаря ни от власт и да постави на негово място престолонаследника принц Мустафа.“

„Какъв ти принц! Макбул гледа сам да стане султан! Ще си замине династията Османоглу, ще дойдат Ибрахимоглу.“

И какво ли още не!

Ако във всичко това не беше замесена Гюлбахар, Сюлейман можеше и да повярва. Той я познаваше много добре. Злобата ѝ нямаше граници. И враждебността ѝ. Гюлбахар беше способна на всичко, само и само да си отмъсти на него и на Хюрем. Не чуваше и не виждаше нищо друго. Дори без ни най-малко притеснение му беше писала и на него, че Хюрем върти какви ли не номера, за да качи на трона собствения си син Мехмед.

„Безсрамница! Нахалница! — измърмори Сюлейман. — Не обвинявай в грях поне Хюрем, защото точно тя ме моли месеци наред да обявя Мустафа за престолонаследник.“

Последната клюка здравата го притесняваше. Уж принц Мустафа напуснал Амасия, без да предупреди баща си, пристигнал тайно в столицата и се срещнал тайно с Ибрахим и някои паши. С всеки поотделно.

— Вярно ли е, паша? — попита го той.

А Паргалъ се засмя, коленичи в краката му и протегна глава към него. — Съгласен съм да ми отсечеш главата, мой падишах. Само не го казвай на своя слуга. Съгласен съм, вместо да ме обвиняват в предателство към моя повелител, да ми влачат разкапания труп по земята и да го хвърлят на кучетата.

От едната страна — Мустафа, от другата — Ибрахим!

„Ах, скъпи мой сине, сърце мое! — изстена Сюлейман. — Защо си се разбързал? Защо не почакаш да ти дойде редът? Защо не се доверяваш на баща си, ами си тръгнал с чуждите да се пазариш за престола? Защо се съмняваш в нашата справедливост? Защо си мислиш, че ще потъпча правата на единия си син, за да ги подаря на другия?“