Иван Ефремов - Атинянката Таис

Леонтиск прекара нокти по гърба-на Салмаах със силно натискане. Конят трепна и се дръпна. Тесалиецът скочи върху него и се понесе из равнината. Равномерното удряне на копитата накара познавачите одобрително да закимат с глава, обаче началникът на тесалийската конница се върна недоволен.

— Тръска при галоп! Виж предните копита макар и по-закръглени, но не са по-големи от задните. Надкопитните кости са твърде корави, скоро тя ще подбие копитата си по каменистите пътища на Сирия…

Таис изтича към кобилата, прегърна я през шията, готова да защити своята любимка.

— Не е вярно! Тя е добра ти сам се възхищаваше от нея на празника. Виж я как стои, краката ѝ един след друг в една линия.

— Краката и са въздълги. Би било добре да са по-къси…

— Виж какви широки гърди!

— Да, но възтясна задница. После виж, тя има дълги и изтеглени слабини, цяла педя и два пръста отгоре. И макар да си лека, ако тя извървява по двадесет парасанга, няма да може да си поеме дъх.

— Най-напред не тя, ами аз няма да мога да си поема. Или ти ме равняваш със себе си?

Тесалиецът се разсмя. Отвесната бръчка между веждите му изчезна, свъсените му упорити вежди се вдигнаха и атинянката откри в страшния воин съвсем млад човек, почти момче. За разлика от спартанците, които смятаха за зрелост едва тридесетата година, македонците започваха да служат войници от четиринадесет-петнадесет години и към двадесетата си година ставаха закалени, изпитали всичко ветерани. Началникът на тесалийската конница, види се, също беше млад ветеран, както мнозина висши началници на Александър.

— Прости ми. Привързана си към своята кобила като истински кавалерист. И Салмаах съвсем не е лош кон. И все пак, ако тръгнеш за Азия с нас, трябва да ти дадем друг кон, а Салмаах ще остане при тебе, па макар и за танци.

— Откъде ще взема друг кон! — каза Таис, обидена за своята кобила. — И при това да е още по-добър от моята красавица.

Тя потупа Салмаах по високата шия, а конят погледна със зло око Леонтиск, сякаш разбрал, че го погубват.

Леонтиск хвърли поглед към Птолемей и македонецът махна някому с ръка.

— Ей, доведи кон за господарката Таис!

Хетерата не успя нищо да запита, когато отнякъде се донесе ясен ситен тропот. Едно момче, сдържайки червеникав кон с медни отблясъци, излезе напред и едва спря буйното животно, като се обтягаше назад и дърпаше поводите.

Този кон беше целият медночервеникав, без нито едно петънце, блестящ и сякаш искреше. Подстриганата грива и великолепната тънка в основата опашка, съвсем черните, преливащи към синкаво очи чудно украсяваха животното. Атинянката никога не бе виждала кон с такава козина.

В очите на Таис веднага се хвърлиха удълженото му тяло с яки бедра и много по-късите, отколкото у Салмаах, крака, предните с по-големи копита от задните. Дълга, полегата лопатка, дълга шия, широка задница — всички тези качества бяха очевидни дори и за непознавач. Високо вдигнатата глава и вирнатата опашка придаваха на коня особено горд вид. Поради широко издутите ноздри муцуната на коня изглеждаше сериозна, почти зла. Но щом погледнеш в големите добри очи на животното, изчезваше всякакъв страх. Таис смело се приближи до коня, взе поводите от ръцете на момчето, потупа го по шията и червеникавият жребец изцвили леко и късо.

— Приема те! — доволно възкликна Птолемей. — Е, хайде, взимай го! Отдавна търсех за тебе енецки кон с такива качества, които се срешат само в един от сто от най-чистокръвни.

— Как се казва?

— Боанергос (Дете на гръмотевицата). Шестгодишен е. Възседни го, опитай.

Таис свали военното наметало, с което се бе завила поради вятъра, погали пак червеникавия жребец и скочи на гърба му. Конят сякаш само това чакаше, веднага тръгна с широк плавен тръс, като постепенно го усилваше. Странно нещо — след препускането на Салмаах Таис почти не усещаше тръскания. Конят се полюшваше от едната на другата страна, удряйки с двете копита едновременно. Озадачена, атинянката забеляза, че конят премества едновременно двата си крака от една и съща страна — предния ляв и задния ляв, предния десен и задния десен. Това беше раванлия кон, какъвто Таис не беше яздила досега.

Възхитена от препускането на раванлията, Таис се извърна с усмивка към големия познавач на коне и без да иска, стисна колене. Чувствителният кон така се втурна напред, че атинянката политна назад и само за миг опря ръка върху конската задница. Силно опънатите и гърди като че ли се сляха в едно с протегнатата шия на раванлията и кичурите на дългата грива. Вълна от свободно привързаните черни коси се развя от вятъра над разпиляната като ветрило опашка на червеникавия кон. Завинаги такава остана в спомена на Леонтиск Таис.