Иван Ефремов - Атинянката Таис

— Хората ли? Кои хора? — раздразнено запита Птолемей.

— Всички!

— Как така всички?! — Македонецът се запъна, виждайки снизходителната усмивка, осенила лицето ѝ, и изведнъж си спомни, че точно същото му е говорил Александър в своите разсъждения за хомонойа — равенство в ума на всички хора.

Пътят неизменно водеше на север. Посред сивкавото море от храсталаците по склоновете все по-често започнаха да се срещат зелени горски острови. Таис от детинство бе свикнала с твърдите, бодливи драки нискорасъл дъб, фъстъкови и миртови храсти. Като в Елада и тук се срещаха храсталаци от черностеблена трънка, тъмни лаврови горички, където бе душно дори и в прохладни дни. Таис обичаше високите пинии, клонести, дългоиглести, с мека покривка наоколо от изпадалите иглици и с косите лъчи на надничащото през короната им слънце. Когато пътят заизвива през гребените на заоблените била на планинските вериги, войската бе заобиколена от първичната сила на стари кедрови дървета и гори от бяла ела. Дебелите грапави стволове на белите ели с опънати, наклонени като у смърчовете клони ограждаха целия простор и се получаваше тихо сумрачно царство на покой и усамотение. През блестящите им твърди и късички игли едва проникваше силното сирийско слънце. Незабравима ще остане за атинянката първата ѝ среща с горичките ливански кедри. Дотогава само дъбовете и твърде големите борове, които растяха из свещени места, внушаваха на Таис благоговейно чувство. В кориите и горите колкото и големи да бяха понякога дърветата те загубваха своята индивидуалност, ставаха тълпа, от която очите долавяха само отделни черти, и те, заедно събрани, съставяха образът на дървото.

Тук всеки кедър бе «личност» и множеството огромни дървета не създаваха общо впечатление на гора. Едно след друго прекрасни, неповторими се приближаваха великаните, даваха възможност да бъдат обгърнати с поглед и се скриваха в лъкатушенията на пътя.

Стволовете им, дебели до десет лакти, с груба люспеста, но не дебела кора, с цвят като косъма на Салмаах, сякаш наедрели от собствената си тежест, се вкореняваха в каменистата почва, набъбнали и издути. Кедрите започваха да се разклоняват от много ниско, извивайки огромните си клони в чудновати форми. Сякаш змии, хидри и дракони се обрисуваха на фона на ослепителното небе. Дърветата напомняха на Таис за хекатонхейрите — сторъките рожби на Гея, въстанали срещу небесата с цялата си гигантска сила.

Надолу по склона се мяркаха по-стройни дървета, оцелели от брадвите на финикийските корабостроители и от библосци, които приготвяли дървен материал за Соломоновия храм. Тези исполини бяха изправени, често се разклоняваха на две и разперваха огромни клони в необятната шир. Милиони малки клончета, мъхесто обрасли с къси, тъмнозелени, преливащи в синкаво иглички, се простираха хоризонтално, образувайки плоски везани пластове един над друг, като стъбла за жителите на дърветата — дриади, които се изкачваха нагоре.

Птолемей обясни, че това са само останки от могъщите някога гори. На север те стават все по-обширни и по-величествени, особено в Тавърските планини на Киликия, в Южна Кападокия и във Фригия. Като чу за унищожените тук гори, Таис изведнъж си помисли въпреки обичта си към красивите кораби, че дори тези от толкова голямо значение изделия на човешката ръка не заслужават дори един отсечен великан. Унищожаването на огромно дърво изглеждаше като посегателство от страна на човека върху свещените права на Гея, хранителка, която всичко дарява. Без съмнение това трябва да се наказва особено немилостиво от Майката Земя. Тук наказанието се проявило с безброй вериги, изгаряни от слънцето хребети, нагорещени камъни, които ден и нощ излъчваха душна горещина.

Пътят излезе от кедровата гора и изведе македонския отряд на стръмни, с бедна растителност, светлоскалисти планински хребети, насечени от вертикални тъмни ребра като контрафорсите на градски стени. Пътят се приближаваше към морето.

— Тук няма ли зверове? — запита Таис. — Няма ли опасност за коня?

— Тук-таме в планината се намират лъвове и пантери, те са рядкост, защото постоянно ги преследват ловци. Преди няколко века из равнините и хълмовете на Сирия е имало дребна порода слонове. Тях ги ловили египтяните. Финикийците набавяли слонова кост за Крит и слоновете били изтребени.

Таис леко изминаваше преходи по триста стадии на ден. Птолемей не бързаше, за да даде възможност да се изтеглят последните отряди от Делтата. Леонтиск с тесалийците си избърза напред. На сбогуване той научи Таис да ползува персийски потник за коня с широки колани и боен нагръдник. Атинянката скоро оцени предимството му за дълъг поход. Леонтиск подари на Таис съд с настройка от листа и зелени обелки от орехи, варени в оцет. С нея изтриваха конете — нейният мирис прогонваше хапещите насекоми. Тесалиецът обясни на Таис правилата за изтриването на запотените коне и сега хетерата следеше редовно конярите да изтриват коня, като започват винаги от краката. Ако конят се измори, ушите му стават студени. Леонтиск ѝ обясни как трябва да ги разтрива, за да върне силите на коня. И още много дребни, твърде необходими тънкости узна Таис от Леонтиск през време на тези пет дни, докато тесалийците вървяха заедно с отряда на Птолемей. Сега, след десетдневното пътуване към три хиляди стадии отделяха отряда от границата на Египет.