Иван Ефремов - Атинянката Таис

След последния превал лагерът на македонците се показа със своето съзвездие от огньове. Въпреки късния час огньовете още горяха, осветявайки групи оживено разговарящи войници. Други, кой знае защо, още невечеряли, чакаха да се изпекат питките и месото, което по заповед на Александър през цялата зима изобилно се доставяше на армията.

Птолемей задържа уморения си кон и се обърна, за да застане лице срещу лице с Таис. Хетерата се приближи плътно до него, виждайки, че Птолемей иска да ѝ каже нещо тайно.

— Слушай, орфианке! Понякога ти имаш дар на ясновидство, подсказваш верни решения. Какво би посъветвала Александър — да се помири ли с Дарий, или да го преследва?

— Царят няма нужда от съвети, още по-малко от моите!

— Аз разбирам това по-добре от всеки. Въпросът се отнася до тебе, ако биха те попитали?

— Ще отговоря: напред, само напред! Не бива да се спира. Това е гибелно!

— Така си и знаех! — възхитено възкликна Птолемей. — Ти си истинска другарка за пълководец и може би за цар!

С тези думи Птолемей прегърна Таис, привлече я до себе си, за да я целуне, и изведнъж с вик отскочи. Пришпореният от петите му кон се втурна в тъмнината. Озадачена от изчезването на македонеца, Таис се огледа и като схвана какво е станало, започна високо да се смее. Боанергос ревниво пазеше своята ездачка и болезнено бе ухапал Птолемей. След миг македонецът дойде отново.

— Да вървим долу! — И без да погледне хетерата, отпусна поводите на своя кон.

В страничния дял на Александровата шатра горяха бледи светилници. Умореният пълководец лежеше на широка и твърда постеля и слушаше Таис. Той я бе поканил на гости в навечерието, преди да потеглят, след като ѝ бе забранил да танцува за военачалниците. Таис се любуваше на избухването на внезапно несдържано любопитство в очите му под голямото полегато чело, когато той вдигаше тежката си глава от подложената под нея ръка. Щитът на Ахилес, почернял от времето, висеше над ложето му. Александър не се разделяше с него, откакто го бе взел от храма в развалините на Троя, а там окачи вместо него своя щит. Тежестта на щита свидетелствуваше, че е принадлежал на могъщ герой, чийто образ от детинство увличаше македонския престолонаследник. Но Александър таеше в душата си горчивото разочарование, което бе изпитал той, както и мнозина преди него върху хълма на Илион. Тук се бяха сражавали всички герои на «Илиада». Трудно бе да си представи това, застанал пред ниския хълм. Разбира се, бе изминало почти хилядолетие, обаче огромните храмове на Египет, дворците на Крит и градовете на Финикия са още по-стари! Александър се примири, че се прости с детските си представи за Троя едва когато разбра, че с всяко едно столетие се увеличава броят на хората върху лицето на Гея, разширяват се просторите на Ойкумене и истински големите дела изискват все по-голяма дейност. Той с лихвите изпълни мечтата на своя баща Филип и на войнствения Изократ [10] Елински пълководец, мечтал за реванш с персите. . Сега ако му се удаде да разгроми изцяло Дарий и да завоюва Персия…

Таис, като че ли доловила мислите му, запита:

А когато унищожиш Дарий и откриеш път към Азия, какво следва тогава?

— На изток, до океана! — отговори ѝ Александър, който изпитваше необяснимо доверие към атинската хетера.

— Дълъг ли е пътят?

— Ти имаш ли понятие за планинската диафрагма, която разделя сушата?

— Много малко зная.

— Оттук до източния ѝ край — нос Тамар, дето свършва сушата, има тридесет хиляди стадии.

— Йохеайра! «Стрелометна» Артемида. И това ще се мине в непрекъснати сражения ли?

— Не е толкова много. За да дойдеш тук от Мемфис, ти вече си минала над четири хиляди стадии. Аз мисля, че след победата на Дарий там няма да остане голяма войска. За половин година ще достигна бреговете на океана, където не е бил още нито един смъртен или дори безсмъртен освен Хелиос…

Проницателният поглед на Александър не улови по лицето на Таис очакваното възхищение. Изглежда, хетерата беше потънала в размисъл.

— И това ли е твоята заветна мечта? — тихо запита тя, като наведе глава.

— Да! Тя ме преследва от младини. Сега аз съм пред прага на осъществяването ѝ.

— А колко хиляди хора ще загинат, постилайки пътя ти с труповете си? Заслужава ли това тайнственият нос? Сигурно това е гола скала на брега на мъртвия океан?

Големият пълководец се разсмя неочаквано и радостно.

— Жената, дори най-умната, ще си остане винаги недалновидна. Такава е била и Аспазия на Перикъл!