Иван Ефремов - Атинянката Таис

Таис и Ерис вземаха участие в тези забави, като че бяха на тринадесет години — тайнствената възраст, когато в телата на момичетата настъпва равновесие в развитието във всяко отношение и Геа-Земята пробужда сили на ясновидство и несъзнателно проникване в съдбата, когато укрепват връзките с Великата майка, Артемис и Афродита.

Понякога Таис и Ерис взимаха дребни, но яки кончета от кипърска порода, които добре се катереха по планините. След като загина Боанергос, атинянката вече не искаше да има собствен кон. Или както някога в Екбатана с Хезиона се изкачваха пешком в планината по стръмни пътеки, избираха някоя много надвиснала скала, на страхотна височина във въздуха, и се разполагаха отгоре ѝ.

Височината опияняваше Ерис. С блеснали очи, с отметната глава черната жрица пееше странни песни на неизвестен и за нея самата език, научени през ранно детство в храма, а може би още по-рано в забравената сега от нея родина. Тъжната мелодия се лееше без начало и без край и изведнъж припламваха съзвучия на думи, пълни със страст и гняв, и се издигаха в ясното небе като стон за правда. Ноздрите на Ерис се издуваха, зъбите ѝ блясваха, диво потъмняваха очите ѝ. У Таис всичко отвътре започваше да отвръща на този порив. От омагьосващата песен се появяваше желание да застане на края на скалата, да разпери широко ръце и да се хвърли долу в тъмната зеленина на крайбрежните гори, които оттук изглеждаха като мъхеста покривка.

Таис не се страхуваше от височината, но се чудеше на хладнокръвието на Ерис, която можеше да застане гърбом към пропастта, съвсем на края на скалата, ѝ дори да показва на приятелката си нещо, което бе зърнала.

Въоръжени с копия, те потегляха и на по-далечни пътешествия. Таис искаше да даде възможност на приятелката си да почувствува цялото очарование от горите и планините на Кипър, сходен с природата си на Елада, скъпа на сърцето ѝ.

Горички от борове с широки корони, с дълги игли, дъбове с кръгли листа, много тъмни, ситно назъбени и с червена кора се редуваха с огромни кестени, лешници и липи — всичко това Ерис виждаше за първи път, също както и горите с високи хвойнови храсти, със силен аромат, подобни на кипариси, или черните мрачни храсти от друг вид хвойнови дървета, които също издаваха остър ободряващ аромат.

Таис лично за първи път виждаше гори от много високи кедри, различни от тези по Финикийското крайбрежие — стройни, с много къса зеленикавосинкава хвоя. Морето от кедрови гори се простираше по хребетите, чезнейки на изток и на юг в тишината и полумрака на безкрайни колонади. По-долу, на скалистите склонове, бликаха кристални извори и растяха явори с гъсти закръглени корони зеленина, подпрени от сплетени черно-сиви дънери.

Таис обичаше облените със слънце каменисти плата, обраснали с тъмни храстчета финикийска хвойна и дъхав розмарин, с пълзящите стъбла на тамяна и сребристите снопчета пелин. Въздухът, наситен с топлия мирис от множество дъхави растения, ги караше да дишат с пълни гърди. Слънцето само се вливаше в жилите, отразено от белите грамади мрамор, който се подаваше на ивици не много високо по склоновете.

Ерис лягаше по гръб, устремила в небето синевата на мечтателните си очи, и казваше, че сега не се учудва защо в Елада има толкова художници, красиви жени и защо всички хора, които среща, излиза, че по един или по друг начин ценят прекрасното. Природата тук е светъл и ободряващ свят с ясно очертани форми, който те влече към размисъл, думи и дела. Същевременно тези сухи и каменисти крайбрежия, бедни на вода, съвсем не насърчават към лек живот, а изискват непрекъснат труд, майсторско земеделие и смело мореплаване. Животът не глезеше хората, но и не отнемаше изцяло времето им за препитание и защита от стихии и неудобства. Ако не беше злобата, войната и вечната заплаха от поробване. Даже в толкова красива част на Ойкумене хората не бяха успели да създадат живот с божествено спокойствие и мъдрост.

Ерис се обръщаше по корем и вперваше поглед в далечните гори или в гълъбовото сияние на морето, мислеше за безбройните роби, които създаваха тази красота — великолепни бели храмове, колонади, стои и стълби, кейове и вълноломи. Какво донася тази красота? Дали смекчава тя нравите на хората, намалява ли насилието и жестокостта, стават ли повече хората, подобни на Таис и Лизип, справедливи и човечни? Накъде върви животът? Никой не знае. А да получиш отговор на този въпрос, би значило да разбереш накъде вървят Елада, Египет и другите страни. Дали към по-добро, към разцвет и справедливост, или към жестокост и гибел?