Иван Ефремов - Атинянката Таис

Певицата пееше на еолийско наречие, като се обръщаше към Таис, сякаш съзираше в нея тази, която се е изправила пред прага и е застанала в благородно безстрашен размисъл.

Песента трогна и младежите, които бяха още доста далече от Прага на Съдбата. Неговата сянка легна върху пламенната радост на симпозиума като знак за завършване на празника. На двойки и на групи гостите изчезваха в лунната нощ. Угаснаха люкносите между портика на входа и залата за пируване. Таис и Ерис станаха и благодариха на домакините.

— Вие сте гости на нашия град — каза домакинът, — благоволете да си отпочинете тук под нашия покрив. Гостоприемницата е далеч от Свещения път и вече е късно.

— Благородни домакине, ти даже не знаеш кои сме ние — отвърна атинянката, — дойдохме без покана. Доведоха ни насила твоите приятели. Те бяха мили и ние не искахме да ги обидим…

— Напразно мислиш, че жителите на Патос не познават Таис — усмихна се домакинът, — дори да не бяхме слушали за тебе, стига ни твоята красота и държането ти на симпозиума. Празник е посещението на моя дом от теб и от твоята царствена приятелка. Продължи го, като останеш да нощуваш!

Таис остана, без да подозира за голямата промяна в собствената си съдба, която ѝ готвеше посещението на този дом, близо до брега на Киприда.

На другия ден, когато се къпеше с жената и дъщерите на домакина, атинянката научи за светилището на Афродита Амбологера. Досега тя, както и много, атиняни, мислеше, че въплъщението на Афродита, Неприятелка на старостта, е само един от символите на многоликата богиня. Може би най-младежкият от нейните образи, подобен на статуите на едва разцъфнала девойка от прозрачен родоски розов мрамор. Скулпторите го обичаха, а строгите пазители на каноните не го допускаха в храмовете.

Тук, в Кипър, родината на Афродита, имаше старинен храм на Амбологера, Неприятелка на старостта. Посещаваха го любимци на богинята, жени или мъже, които спокойно се приближаваха към Великия праг на Общата майка. Принасяха жертви, изслушваха пророчества, избираха нов път на живота и си отиваха у дома, ободрени или навели тъжно глава, загледани в праха на пътя под своите сандали.

Храмът на Афродита Амбологера беше на три дни път пешком от Патос, на границата на старинната финикийска колония в югоизточната страна на острова. Казваха, че храмът уж бил построен задружно от елини и финикийци, също така поклонници на Неприятелката на старостта. Таис бе обхваната от горещо желание да го посети.

— Това не ще ти даде спокойствие или щастие — уверено каза Ерис, с желание да предпази приятелката си.

Таис отговори, че тя сега не притежава нито едното, нито другото и че няма да го притежава, докато не намери пътя по-нататък.

— Нима и ти не чувствуваш това?

— Не чувствувам. Аз никога не съм се разделяла с тъгата и затова не съм загубвала пътеводната звезда в живота — загадъчно отвърна Ерис.

Атинянката не я послуша. Придружени от нови приятели, те пътуваха по лъкатушещия каменист път, изкачваха се на планината през високи борови и тъмни кедрови гори. След тишината и сухия смолист въздух на топлата южна страна на хребета пътниците излязоха на открито сред степно плато. Синкави камъни се подаваха сред навеждащите се от вятъра сребристи треви. Пред тях се издигаше хълм, разсечен на две от широка долина, в горния край на която беше разположено светилището. В устието на долината преди е имало постройки, сега напълно разрушени. От тях бяха останали само широки изравнени вдлъбнатини, заградени с грамадни камъни и плочи и обрасли с посадени от човешка ръка дървета. Многовековни орехи, кестени и чинари се възправяха в есенна цветна украса, а пред тях като порти с резките си очертания два гигантски кедъра, чиито хоризонтални клони бяха толкова гъсти, че задържаха падащите от височината малки камъчета.

Огненозлатиста алея водеше дълбоко в долината. Усещане на чудна яснота и спокойствие беше обхванало Таис. Хората утихнаха, говореха полугласно, стараеха се да не смущават шепота на есенните листа и ромоленето на потока, който струеше по дъното на долината, преливаше на малки водопади през краищата на стъпаловидни басейни сред покрити с мъх плоски камъни.

През пролуките между дърветата се извисяваха скали, покрити с мъха на столетия, със смътния чар на отминали времена.

В долината се редяха напряко тъмни кипариси, сред които изпъкваха със своя пурпурен цвят пирамидални тополи.

Мирисът на напечена есенна шума и борови игли беше свеж, горчив и сух едновременно, без ни най-малък дъх на прах от планински пътища. Назад долината се разширяваше и се простираше долу в лъчите на вечерното слънце, изпълнена със спокойствие и топлина. Там сред устрема на полските борови върхове се кълбяха пурпурните корони на дъбове, брястове и кленове.