Иван Ефремов - Атинянката Таис

Красавиците от острова — жени от знатен род, хетери, дъщери на земеделци и пастири — се къпеха тук след молитва в храма, вярвайки, че богинята ще ги дари с частица от своята неотразима и привлекателна сила. В петия ден на неделята, посветен на Афродита, тук се събираха любопитни кандидати за женитба, художници с принадлежности за рисуване, моряци от корабите, които пристигаха в пристанището от всички острови на Елада, от Финикия, Иония, Египет, Сицилия и дори от Картаген.

След известно колебание Таис също реши да изпълни този обред. Ерис разгледа критически приятелката си и я увери, че е достатъчно красива, за да се къпе денем. Въпреки мнението и Таис отиде да се къпе нощем един час преди полунощ, времето, посветено на Ерос.

Първата луна светеше над водата на първото стъпало, която достигаше едва до коленете, когато двете приятелки принесоха безкръвна жертва в храма и влязоха в морето.

Замислена и натъжена, Таис стоеше в лунното море и дребни вълни плискаха наоколо ѝ, милваха я по рамената, сякаш богиня Тетис искаше да я утеши. Атинянката вдигна с внезапен порив ръце към небето и зашепна: «Родена от пяната на това място, където си дошла на света, дай ми знак какво да правя по-нататък? Не ще мине много време и аз ще престана да радвам хората, да подлагам на изпитание силата и стремежа им към прекрасното… ще престана да ти служа! Кратък е животът! Докато събереш мъничко знания и видиш как трябва да живееш, вече не можеш да вървиш по-нататък. Моля те, златонога, покажи ми път или ме убий! Добави една нежна смърт към всички твои предишни безценни дарове, за да ме изпрати твоята божествена воля отвъд Реката.»

Таис дълго стоя, загледана в проблясващото тъмно огледало на морето, понякога вдигаше глава, за да погледне забуленото с тънко покривало небе. Нито знак, нито дума, само вълните си шепнеха около тялото на Таис.

Неочаквано възторжени викове, удари в малки дайрета и плисък на вода заглушиха учудените жени. Те попаднаха в кръг от млади момичета и момчета, които с весел хоровод ги повлякоха на второто стъпало на площадката, където водата беше над раменете им. На излизане от морето младите хора — художници, поети, техните модели и любими, — без да дадат възможност на приятелките да се наметнат, оплетоха Таис и Ерис с гирлянди от посребрени от лунната светлина бели цветове и без да обръщат внимание на протестите им, ги поведоха на симпозиум като почетни гостенки. Таис успя да изтръгне дрехите си и дойде на пира облечена за разочарование на скулпторите, които бяха слушали много за красивите тела на атинянката и етиопската княгиня. По време на симпозиума Таис крадешком следеше кой повече привлича възхитени погледи: тя ли с простата си прическа, с три сребърни ленти и огърлица от орлови нокти, която открито и весело се смееше, или Ерис, затворена, гордо вдигнала глава, увенчана с короната от страшни змии, с високата си шия, обкръжена от сините берилови камъни, сияещи на тъмната ѝ кожа.

«Гледат повече Ерис!.. Не, като че ли мене?… Не, Ерис…» И така, без да се увери коя е първа, Таис се увлече в песни и танци — та това беше първият истински след много години симпозиум на елински поети и художници! Дори Ерис се поддаде на атмосферата на веселие и младежка обич, предизвиквайки със своите танци просто бесен възторг у гостите.

Но увлечението на атинянката не трая дълго. Таис седна настрана, подпряла с ръка страната си, с удоволствие наблюдаваше младежта и същевременно изпитваше странно отчуждение.

Няколко пъти тя улавяше внимателния поглед на домакина, висок йониец, с доста посребрени нишки в гъстата грива на вълнистите си коси. Той сякаш правеше усилия да разбере и да претегли какво става в сърцето на Таис. Неговата жена, знаменита по-рано певица, ръководеше симпозиума като опитна хетера. Подчинявайки се на едва забележим знак на мъжа си, тя излезе между масите по средата на залата за пируване. Пошепна си нещо с музикантите, те взеха първите акорди на отсечен акомпанимент и в настъпилата тишина гласът на домакинята се извиси като освободена птица.

Таис трепна, мелодията проникна до самото ѝ сърце. Това беше песен за Великия праг, който неизбежно се изпречва по пътя на всеки мъж и жена, на всички кръстопътища на живота. Издига го Хронос след осъдените от Ананке — Съдбата години. За много хора те са щастливи. Прагът е само едно мъничко възвишение. Прекрачват го почти без да забележат мирните земеделци. Старите войници в последните си сражения също така не виждат Прага. А хората с променлива, пълна със събития жизнена пътека — създатели на прекрасното, пътешественици, изследователи на нови страни — срещат нещо като преграда, а отвъд нея бъдещето, тъмно дори за много прозорливи хора. Този Велик праг някои или не го преминават, очаквайки пред него края на своите дни, или смело се втурват в неизвестното бъдеще, като изоставят назад всичко: любов и омраза, щастие и нещастие.