Иван Ефремов - Атинянката Таис

— Мамо, ела! — повика я Леонтиск и със силен замах отплува все по-далече, където вълните бяха по-бавни и по-страшни, надигаха се като тежки грамади. Стадо делфини, показвайки ъгловатите си плавници и черните гърбове, се приближаваше към къпещите се. Затаила дъх, Таис се спусна в плътната, тежка вода. Най-сетне! За няколко мига тя дори забрави Ерис. Навела глава, Ерис внимателно се взираше в дълбочината.

— Ерис, миличка, плувай насам! — извика Таис и дори се изплаши от светкавичната бързина, с която черната жрица се хвърли в морето. Атинянката знаеше, че Ерис плува някак си без желание, без бурната радост, която обхващаше Таис във водата. А тук Ерис със своя боен вик: «Ериале! Ериале и Ерис!» плуваше, догонвайки Леонтиск, без никак да се плаши от глухия заплашителен шум, с който се издигаха и спускаха талазите в открито море.

— Света Майко на боговете! Колко леко се плува в тази гъста вода! Тука я няма тъмнината на блато, както в река или езеро. Морето те държи и те милва — радостно споделяше Ерис с приятелката си.

И Таис ликуваше.

От изток връхлетя вятър, погаси бляскащите огледалца по склоновете на талазите, притисна заострените им върхове и на Таис ѝ се стори, сякаш невидими нереиди ги бяха заобиколили, удряйки ги с пестници по шията и рамената, закачливо плискаха лицата им, милваха тялото им с нежни ръце. Тя сподели това с Леонтиск и отново я учуди погледът на момчето, което внимателно я следваше.

Ерис скоро се умори, тя още не беше възстановила напълно своите сили. Таис и Леонтиск непрекъснато се гмуркаха надълбоко, плуваха и се премятаха, като подражаваха на делфините, които се носеха редом с тях, поглеждаха ги с малките си дружелюбни очи и подаваха усмихнатите си бяло-черни муцунки.

Уморени, най-после те излязоха на гладките гранитни плочи. Ерис обля приятелката си с прясна вода, изми солта от нея и ѝ помогна да разчеше черните си коси. Леонтиск, който беше застанал малко по-надалече да се суши, срамежливо се приближи до майка си, наведе се до краката ѝ и прегърна силните ѝ колене.

— Кажи ми истината, мамо богиня ли си?

Посрещнала умолителния поглед на ясните сиви очи, Таис отрицателно поклати глава.

— Но ти не си простосмъртна? Ти си нереида или нимфа, милостиво отдала благоволение на моя баща. Слушах, че слугите в двореца си шепнеха нещо такова. Недей да отхвърляш молбата ми, мамо, кажи ми! Аз искам само да знам!

Ръцете на момчето, укрепнали в работата с весла и платна, здраво стиснаха коленете на майката. Пламенната вяра на момчето накара сърцето на Таис да трепне. Тя си спомни Александър. Само един намек на майка му беше му вдъхнал необходимата вяра в себе си. А същевременно срещу измамата се надигаше постоянното чувство за истина.

— Прав си, момчето ми! — неочаквано каза застаналата наблизо Ерис. — Майка ти не е простосмъртна, но не е и богиня.

— Така си и знаех. Тя е една от дъщерите на Тетис от простосмъртен. И този малък пояс със звездата на тебе нали е заклинание на простосмъртния живот? Както поясът на Иполита ли? Така ли?!

Таис само успя да прошепне:

— Така!.. Аз не съм безсмъртна, не притежавам власт на богиня и не мога да ти дам магическа сила или неуязвимост в сражения — побърза да добави атинянката, — но аз ти вдъхнах любовта към морето. Тетис ще бъде винаги милостива към тебе.

— Мила, мила, мамичко! Ето защо си ти тъй божествено прекрасна. Истинско щастие е, че съм твой син! Благодаря ти. — Леонтиск обсипа с целувки коленете и пръстите на Таис.

Тя вдигна сина си, приглади къдрите на черните му коси и каза:

— Иди се обличай. Време е да вървим!

Лицето на момчето се изпълни с тъга.

— Не може ли да ме вземеш със себе си? Ще ни бъде много хубаво заедно.

— Не мога, Леонтиск — отвърна Таис и почувствува как някаква топка заседна в гърлото ѝ. — Ти трябва да бъдеш с баща си, а не с майка си. Ти си мъж, моряк. Побеждавай морето за радост на хората, а не за тяхната гибел. И ние заедно с Тетис ще бъдем винаги с тебе!

Леонтиск се обърна и отиде при дрехите си. И тъкмо навреме, иначе би видял майчините сълзи.

След къпането в морето Леонтиск сякаш израсна. На връщане той още по-високо държеше гордата си глава с тънки критски черти на лицето. Лодката се приближаваше към пристанището, когато момчето докосна майка си и шепнешком попита, посочвайки Ерис:

— И тя ли?

— Още повече от мене! — също така шепнешком отвърна Таис.

Леонтиск внезапно взе ръката на черната жрица, докосна до нея челото и страната си и я целуна по дланта. Неизразимо учудена, Ерис го целуна по двете страни — милост, която досега никому не беше оказвала. Таис си помисли колко хубаво би било за момчето да има до себе си такъв приятел. Понеже не беше богиня, тя не можеше да знае, че след пет години в голямото морско сражение при Саламин, в дълбокия залив на Фамагуста на източния край на Кипър, Птолемей ще понесе пълно поражение, а Леонтиск ще бъде пленен. Впрочем благородният победител, любимецът на атиняните, Деметрий Полиоркет скоро ще върне сина на Птолемей и сам ще бъде разбит от него. Паметникът на победата на Деметрий — статуята на крилатата Нике на остров Самотраки — хилядолетия наред ще предизвиква възторг у хората от всички народи и езици!..