Иван Ефремов - Атинянката Таис

— Къде е негодникът? Къде е убиецът?

— Аз подуших нещо недобро, когато той се изплаши, че ти се забави, втурваше се ту тук, ту там, а когато Боанергос внезапно падна на колене, той побягна. Аз най-напред се хвърлих към коня и не извиках веднага стражата. Подлецът се беше скрил. Търсят го!

Таис се изправи, изтри сълзите си.

— Не разбирам смисъла да отровят Боанергос, а не мене.

— Това е по-мъчно. Много хора отговарят за твоята храна и питие.

— Но какво е виновен моят беден раванлия?

— Отровата не действува веднага. На теб са ти оставили време само толкова, колкото да отидеш на разходка и да се отдалечиш от града. Там Боанергос би паднал…

— Ти мислиш, че там е имало засада?

Вместо отговор Ерис хвана Таис за ръка и я поведе към вратите. Кръгът от войници им даде път, главите ниско се наведоха и Таис видя телата на двама неизвестни. Съдейки по дрехите, това бяха жители на Делтата. Сгърчените лица и подутите устни свидетелствуваха за причината на смъртта.

— Ето ти доказателството. Ние двете щяхме да слезем от конете, да се заемем с коня, а ножовете на тия са дълги. Аз с отреда конници препуснах към нашето любимо място зад Червения обелиск. Ние ги заобиколихме, но хиените успяха да глътнат отрова. Този, който ги е изпратил, е опитен в тия работи и ги е снабдил с всичко, за да прикрие следите. Те са знаели времето и мястото на нашите разходки, а ние сме си въобразявали, че яздим самотни!

— Но ти не можеш да предполагаш, че…

— Разбира се, не, храбрият воин, справедливият цар и любител на жени никога не може да бъде способен на подобно нещо! Не, това е ръка на опитен в придворните интриги човек, може би жена…

Таис трепна и стисна юмруци.

— Да идем при Боанергос!

Около раванлията се бяха събрали войници и коняри, очаквайки нареждания.

— Сложете си ръкавици, свалете юздечката! — заповяда Таис. — Трябва ми време да помисля — каза тя на Ерис и ѝ посочи сграбчилите се пантери, гравирани върху златото на началника — този, който е изпратил подаръка, е бил непредпазлив. Или такива хора считат себе си за по-умни от всички други?

— Ами ако това е доказателство за оногова, комуто трябва да се напомни за заслугата? — запита Ерис.

— Мъдра моя богиньо! — възкликна атинянката и прегърна черната жрица. — Може би и тя не е?

Ерис наведе глава в знак на съгласие.

— Не е тя, но този, комуто е изгодно нейното царуване. Страшна дума е това «изгодно», когато звучи в устата на човека с власт над хората. Колко крайно подли постъпки са сторени от изгода!

Таис взе решение.

— Завийте сбруята в платно, потопете го в горещ восък и го зашийте в дебела кожа. Аз ще сложа собствения си печат върху него. Моят Боанергос откарайте при Червения обелиск! Да изкопаят гроб за него в края на платото над равнината. Повикайте каменоделците, които работят новия пилон за храма «Нейт», аз ще поговоря с тях. И скулптора от царските работилници Хаб-Ау!

Таис до вечерта се съвещаваше с майсторите, докато не реши да издигне над гроба на Боанергос отвесна плоча с рязко очертание на раванлията в бяг към слънцето. Скулпторът настояваше да бъде изобразена царицата и нейните свещени имена. Таис строго му забрани да прави други надписи освен гръцкия: «Боанергос, конят на Таис».

Същевременно тя помоли Ерис да събере всичките ѝ любими неща, украшения и дрехи. Таис заповяда рядкостите от Индия и Месопотамия да бъдат събрани в един склад и поръча това на верния Ройкос. Семейството на тесалиеца беше вече от седем души, в тяхно число и втората му жена, финикийка. Таис отдавна бе забелязала склонност у македонците и елините към финикийките и към скитянките с раздалечени очи от далечните източни планини. И едните, и другите бяха великолепни жени, предани, издръжливи и грижливи стопанки.

Големият син на Ройкос, запознат с науки, беше ковчежник в дома на Таис. Той получи заповед да пресметне и да събере всички налични пари, злато и скъпоценности, които се оказаха доста много.

Като свърши тези работи, Таис се отпусна в едно кресло от слонова кост.

— Какво си намислила, царице господарке? — необикновено кротко каза Ерис, милвайки и раздипляйки спуснатите ѝ черни коси.

Таис мълчеше.

— Нима някога царица е напускала царството си и си е отивала от страната, която е управлявала? — каза отново Ерис. — Няма ли това да е малодушие, което не отговаря на високото ѝ положение и на съдбата?

— Щом царицата не управлява, то нейното положение е привидно — със същия тон ѝ отговори Таис, — няма ли да бъде по-разумно тя да отстъпи мястото на оногова, който няма да бъде само привиден?