Иван Ефремов - Атинянката Таис

— Ще продължи да плава покрай брега на Либия, мислейки, че плава покрай Арабия! — незабавно отвърна Таис.

— Разбира се! И виждаш ли, брегът на юг от Носа на благоуханията [21] Полуостров Сомалия. върви на югозапад чак до Пунт още на петстотин схена. След това той ще завърне на югозапад и тогава началникът на флотата ще открие своята грешка.

— И тогава?

— Това не бих могъл да ти кажа, не познавам Неарх. Може да се върна назад. Ако е упорит и смел, ще продължи напред и ще заобиколи, както са направили финикийците по заповед на великия Нехао.

— Критянинът е много упорит и издръжлив — тъжно каза Таис, — освен това лично Александър мечтаеше да изпрати кораби край Либия, без да знае за Нехао.

— Тогава чакай флотата след три години, както финикийците — отговори жрецът, — вече са изминали две години…

Таис се замисли за дълго.

Да, преди да изминат и пет години, ще стане ясно, че флотата на Неарх е изчезнала безследно в безкрайните простори на морето. Заедно с него завинаги ще изчезне от живота на Таис и «Родената от змия». Ще остане само Ерис. Неизбежните загуби следваха една след друга. Доста отдавна нямаше новини от Лизип. Оттогава, когато бе съобщил на атинянката, че е продал Анадиомена на Селевк, а той пък я разменил с индийците за слонове. Лизип не знаел колко слона са му дали, и двайсет и пет таланта заедно с дванайсетте таланта от стойността на среброто, тоест около двеста и двайсет хиляди драхми — това беше огромна сума. Тя бе писала на учителя да ги вземе за школата на скулптори в Кария, за която той беше мечтал отдавна, но не беше получила отговор. Нещо се беше случило с великия скулптор. Или пък безспирната война в Йония и Месопотамия заради наследството на Александър беше попречила на писмото да стигне?

Смътното чувство на Таис, че учителят ѝ не е жив, беше вярно. След като бе заминал в Елада, където се бе срещнал с Касандър, който уж му бил поръчал статуя, Лизип се почувствувал зле и скоро умрял. Неговият наследник, по-големият му син Евтикрат, беше отворил тайното сандъче на великия ваятел. Лизип отдавна бе спазвал едно правило: след продажбата на всяка статуя да оставя парченце злато в това сандъче. Евтикрат бе преброил хиляда и петстотин късчета и едва тогава се разбра колко е голям трудът на ваятеля. Таис би се учудила още повече, ако узнаеше, че от всички хиляда и петстотин статуи на Лизип нито една не бе останала за наследниците на изкуството на Елада! Само няколко станаха известни на бъдните поколения чрез римските мраморни копия от бронзовите оригинали на Лизип. Ако би могла да знае това, атинянката щеше да разбере колко слаби са надеждите да се запази нейната сребърна статуя, щом като дори бронзът е бил претопен за военни оръдия от бъдещите невежи завоеватели на Елада, Мала Азия и Египет.

Много хора бяха потънали в Амелет — потока освободител от грижи в царството на Егесихей-Аид. Колко много Промени, впечатления, необикновени преживявания бяха станали през тези десет години. Те бяха прелетели като вихър от този момент, когато Таис напусна Атина за Египет и отново се бе върнала тук като царица. И колко малко промени имаше сега! Времето тече бавно, както Нил зиме. Или пък това е така за всички, които царуват без да управляват? За цариците, чиито мъже са истински владетели? Така се чувствуваше Роксана при Александър, а сега вероятно още по-лошо? Родилият се два месеца след смъртта на великия пълководец малък Александър го пазеха като талисман и право за царуване — отначало Антипатър, върховният стратег на Елада и Македония, а сега, след неговата смърт, Антигон Едноокия.

Бе умрял и Аристотел, надживял своя велик ученик само с една година. Теофраст, познавачът на растенията, ръководи сега Лицея в Атина. Както и по-рано сериозните ученици, допуснати да изучават скрити знания, се разхождат там сред великолепни борове и кестени, а вечер на същото място се събират атиняните да послушат философски беседи. Лизип бе ѝ говорил в Екбатана за зараждането на новото учение на стоиците, които твърдели, че всички хора са равноправни граждани на света, и които били създали първата правилна система за оценяване на поведението на човека не според вярата в божественото слово, а според обществената необходимост от човешки живот…

Жрецът прекъсна нейните мисли, като запита:

— Твое величество нищо друго ли не иска да узнае?

Таис се опомни. Те доближаваха храма «Нейт», където разтревожената Ерис с плавни стъпки измерваше напряко широката стълба.