Иван Ефремов - Атинянката Таис

Пред подиума застана висок човек с напудрено лице, обкръжено от много гъста брада на едри къдри, явно сириец. С небрежен жест на пръста си той заповяда на търговеца да изтласка напред по-младата от жените, чиито отрязани коси на гъсто снопче лежаха на тила ѝ, прихванато от тясна синя лента около главата. По бухналото гъсто снопче на тила Таис прецени от какви великолепни коси се е лишила тиванката, красива девойка на осемнадесет години, с обикновения за елините среден ръст.

— Цената? — важно подхвърли сириецът.

— Пет мини и това е даром, кълна се в Атина Алеа!

— Ти си луд! Да не би да е музикантка Или танцьорка?

— Не, но е девствена и много красива.

— Съмнителна работа. Военна плячка… Погледни очертанията на бедрата, на гърдите ѝ. Плащам една мина, хайде, две, последно! Такава робиня не се продава в Пирея, а ще я заведат в Атина. Я съблечи я!

Търговецът не помръдна и купувачът сам дръпна последната дрипа на робинята. Тя не пущаше вехтата тъкан и се извърна настрана. Сириецът ахна. Минувачите и зяпльовците се разсмяха високо. Върху кръглия задник на девойката се виждаха подути ивици от бич, пресни и червеникави, редуващи се с вече заздравели рани.

— Ах ти, измамнико! — викна сириецът, който явно добре говореше на атическо наречие. Като хвана девойката за ръка, той напипа следи от ремъци по нея, които са стягали тънките ѝ китки. Тогава повдигна евтините мъниста, надянати на врата на девойката, за да скрият следите от въжето.

Съвзелият се търговец застана между сириеца и робинята.

— Пет мини за опърничава девойка, която трябва да се държи на синджир! — негодуваше сириецът. — Няма да ме измамиш. Бива си я само за наложница и да носи вода. След разрушаването на Стовратната Тива девойките тук станаха много евтини, дори и красивите — къщите по всички пристанища на Вътрешното море са пълни с тях.

— Хайде за три мини — съвсем даром! — каза притихналият търговец.

— Не, нека плати този, който е поискал да се избави от несполучливата покупка на тази сган. — Сириецът посочи тиванците, помисли малко и каза: — Давам ти половината, все пак това са деветдесет драхми. Взимам я за моряците си на връщане. Казах последната цена! — И сириецът окончателно тръгна към друга купчина роби, седнали на каменен подиум на няколко крачки от тиванците.

Търговецът се колебаеше, а момичето побледня или по-скоро посивя под праха и загара, който покриваше измъченото ѝ гордо лице.

Таис приближи до подиума, свали от синкавочерната си коса покривалото от лек газ, с което се спасяваха от праха богатите атинянки. До нея застана златокосата Егесихора и дори мрачните очи на продаваните роби бяха приковани към двете прекрасни жени.

Тъмните упорити очи на младата тиванка се разтвориха, пламъкът на безпокойна омраза угасна в тях. И Таис изведнъж видя лице на човек, обучен да чете, да възприема изкуството и да осмисля живота си. Теоноя — божественият разум — беше оставил следа върху това лице. И тиванката съзря същото в лицето на Таис и ресниците ѝ потрепераха. Сякаш невидима нишка се проточи от едната жена до другата и почти безумна надежда запламтя във втренчения поглед на тиванката.

Търговецът се озърна, търсейки колесницата на красавиците, ехидна насмешка се очерта на устните му, но веднага бе заменена с почтителност. Той видя двамата спътници на Таис, които догонваха приятелките си. Добре облечени, обръснати по последна мода, те важно минаха през тълпата, която им стори път.

— Давам две мини — каза Таис.

— Не, аз дойдох по-рано! — извика сириецът, върнал се да види атинянките и вече съжалил, както е присъщо за всички хора, че покупката ще се падне другиму.

— Ти даваше само мина и половина — възрази търговецът.

— Давам две. Защо ти е това момиченце — и без това няма да се оправиш с него!

— Няма да спорим, плащам три, както искаше ти. Изпрати за парите или сам ела в къщата на Таис между Хълма на нимфите и Керамик.

— Таис! — почтително възкликна един човек, който стоеше по-далече, и още няколко гласа подхванаха:

— Таис, Таис!

Атинянката протегна ръка към таванската робиня, за да я свали от подиума в знак, че тя е нейна собственост. Девойката се вкопчи в нея като удавница за хвърлената ѝ връв и страхувайки се да не изпусне ръката, скочи на земята.

— Как се казваш? — запита Таис.

— Хезиона. — Тиванката произнесе така, че нямаше никакво съмнение за верния ѝ отговор.

— Благородно име — каза Таис, — «Малка Изида».