Иван Ефремов - Атинянката Таис

— Не може да не замина. Царският син има неприятност — нова свада на баща му. Заедно с майка си е избягал в Епир. Страхувам се, че животът му е в опасност. Александър няма да изостави майка си, която се стреми към власт — опасно нещо за една бивша съпруга.

— Нима те упреквам?

— Не, но тъкмо това е лошото. — Птолемей се усмихна плахо и тъжно.

Домъчня и за този млад и закален воин. Тя приседна до него, галейки твърдите му къдрави коси, подстригани ниско повоенному. Птолемей протегна шия да целуне Таис и видя нова огърлица. Тънка верижка от тъмно злато с причудлива плетеница се съединяваше в центъра с две блестящи звезди от ясножълт електрон.

— Ново ли е? Подарък от Филопатор? — ревниво запита македонецът.

Краткият тих смях, характерен за Таис, беше за него най-откровен отговор.

— Филопатор и който и да е друг трябва да заслужи правото да ми подари още една звездичка.

— Не разбрах. За какво право говориш? Всеки подарява, каквото иска или каквото може.

— Ала не и в този случай. Погледни по-внимателно. — Таис сне верижката и я подаде на Птолемей.

Всяка звезда един дактил в диаметър имаше по десет тесни сребристи лъча, а по средата буквата «капа», която също означаваше цифрата десет. Птолемей върна огърлицата и сви рамене в недоумение.

— Извинявай, забравих, че си от Македония и може да не познаваш обичаите на хетерите, макар майка ти Арсиное…

— Чакай, спомних си! То е нещо като отличие, нали?

— В любовта.

— И капата ли?

— Не само като цифра, а и като име на богинята Котито. Същата, която почитат в Тракия и Коринт и по южните брегове на Евксинския Понт. Ти можеш да прибавиш тук трета звезда.

— Афродита Мигонитида! Не знаех и няма да успея да ти я подаря.

— Сама ще сторя това.

— Не. Аз ще ти я изпратя от Пела, ако боговете бъдат милостиви към Александър и към мен — нашите съдби с него са се слели. Дали ще излезем сред необятната Ойкумене, или ще слезем под земята, но заедно.

— Аз повярвах в Александър. Неговата цел ми е неизвестна, но той има сила, която не се дава на обикновени хора.

— А аз нямам ли?

— Такава сила, не. И аз съм доволна от това. Ти си моят силен, умен, смел воин и дори можеш да бъдеш цар, а аз — твоя царица.

— Кълна се в Бялото куче на Херакъл, ти ще бъдеш царица!

— Може би някога. Готова съм. — Таис се сгуши в Птолемей и двамата не гледаха вече напред към неизвестната съдба.

От неизмеримата далечина на бъдещето времето бавно течеше над тях и неизбежно и неумолимо отминаваше в невъзвратимото минало. Отмина и тяхната среща. Таис вече стоеше на прага, а Птолемей, безсилен да се откъсне от приятелката си, се бавеше, притеснен от необходимостта да бърза в Хидафиней при Неарх, където щяха да доведат коне. Той не знаеше, че точният и изпълнителен критянин все още се промъкваше с оклюмана глава по малките улички на Керамик, след като се беше сбогувал с Егесихора.

— Ти не ми каза какво ще стане, ако Александър остане жив и стане цар след баща си? — запита Таис.

— Ще има дълъг поход, война и пак поход, помогни ми, Атино Келевтия, покровителко на пътищата! Той мечтае да стигне до края на света, до жилищата на боговете, там, където изгрява слънцето. И Стагиритът Аристотел по всякакъв начин разпалва у него стремежа към тоя подвиг.

— И ти ли ще тръгнеш с него?

— Докрай. А ти би ли дошла с мене? Не като с воин, а с военачалник.

— Винаги съм мечтала за далечни страни, но пътищата за нас, жените, са недостъпни другояче освен в колесниците на победителите. Стани победител и ако съм ти още мила…

Птолемей отдавна вече беше изчезнал зад далечната къща, но Таис дълго още гледаше след него. Докато докосването на една робиня не я изтръгна от нейната замисленост. Тя беше приготвила водата за къпане.

Птолемей, преодолявайки силата на любовта, вървеше с бърза стъпка и не си позволи да хвърли прощален поглед към Таис — считаше се за лош признак да се озърнеш, когато си отиваш. Не погледна и нейното мраморно въплъщение — една от девойките на оградата на храма на Безкрилата Нике. Там една от тези Нике с тънък древен пеплос, с отметната назад глава, сякаш се канеше да литне или да се хвърли напред в неудържим порив, живо му напомняше неговата възлюблена. Македонецът, чудейки се сам на себе си, винаги отиваше до храма, за да погледне барелефа.

Метагейтнион, винаги горещ месец в Атика, беше особено зноен в последната година на сто и десетата олимпиада. Небето, толкова чисто и дълбоко, че го възпяваха дори чуждоземци, бе придобило оловен оттенък. Кристалният въздух, който винаги придаваше на всички статуи и съоръжения вълшебно очертание, започна да струи и да трепти, сякаш беше хвърлил върху Атина покривало от измамна и нетрайна променливост, от лъжа и лъжливи видения, толкова характерни за пустините по далечните южни брегове.