Иван Ефремов - Атинянката Таис

— Чакам те, мили — просто каза тя, наричайки за първи път така македонеца и влагайки в тази дума толкова нежност, че Птолемей нетърпеливо въздъхна и се приближи, протегнал ръце.

Таис отстъпи леко, взе някъде иззад вратата широк химатион и като замахна с него, загаси лампадата. Птолемей се спря смаян в тъмнината, а младата жена се промъкна към изхода. Ръката ѝ намери ръката на македонеца, здраво я стисна и го потегли след себе си.

— Да вървим.

Те излязоха през странична вратичка сред храсти и поеха по една пътека надолу към река Илис, която течеше през градините на Лицея и светилището на Херакъл до вливането си в Кефис. Ниско подалият се полумесец осветяваше пътя.

Таис вървеше бързо, почти тичешком, без да се оглежда, и нейната сериозност се предаде на Птолемей. Той я следваше мълчаливо, любувайки се на походката и, изправена, със свободно изпънати рамена, която придаваше величественост на малката ѝ фигура. Стройната и шия гордо възправяше главата ѝ с тежкия възел коси на високия тил. Тя плътно се загъна в тъмния химатион, който при всяка стъпка се впиваше дълбоко ту от едната, ту от другата страна на талията ѝ и подчертаваше гъвкавото и тяло. Малките ѝ крака стъпваха леко и уверено, а гривните на краката — перисцелидите — сребристо звъняха на глезените ѝ. Сенките на гигантски платани закриха пътя. Зад тази тъмна стена пламна със студена светлина беломраморна площадка — полукръг от гладки плочи. На висок пиедестал се възвишаваше бронзова статуя на богиня. Долу — едва чуто, бълбукаше Илис.

Леко навела глава, богинята сваляше от раменете си тънко покривало и погледът на очите ѝ от зелени светещи камъни приковаваше вниманието. Особеният, рядък за изображение на божества израз на съчувствие и откровеност поразително се свързваше с тайнствената дълбочина на всезнаещия поглед, сякаш богинята се навежда над смъртните, за да открие в тишината и безлюдието на звездната нощ всекиму негова собствена тайна. Лявата ръка на богинята протягаше разкошната роза, символ на женската същност, цветето на Афродита и на любовта — това беше знаменитата в целия елински свят «Афродита Урания в градините». Силното тяло, обвито в гънките на пеплоса, бе замряло в спокоен ентазис. Облеклото, необикновено отворено на рамената по древния азиатски или критски канон, оголваше гърдите, високи, сближени и широки като винени кратери, рязко противоречиви със своята чувствена сила на вдъхновената тайна на лицето и на строгата поза на Небесната Афродита.

От всички художници на Елада Алкамен за пръв път бе успял да съчетае древната сила на чувствената красота с духовния полет, да създаде религиозен образ с непреодолима привлекателност и да го изпълни с обещание за пламенно щастие. Богинята е Майка и Урания едновременно.

Таис с благоговение се приближи до богинята и като шепнеше нещо, обгърна краката на знаменитата творба на Алкамен. Тя замря в подножието на статуята и изведнъж отскочи назад при неподвижно застаналия Птолемей. Облегната на мощната му ръка, тя мълком и изпитателно погледна в лицето македонеца, опитвайки се да намери необходимия отзвук. Птолемей чувствуваше, че Таис търси в него нещо, но продължаваше да стои мълком, смутено усмихнат. А тя пак така внезапно с един скок застана в средата на мраморната площадка. Като плесна трикратно с ръце, Таис запя химна на Афродита с подчертан ритъм, както-пеят в храмовете на богинята, преди да излязат свещените танцьорки.

— … Не изчезва усмивката от нейното скъпо лице и прекрасно е цветето на богинята. — С ритмичен танц тя отново се приближи до Птолемей.

— Приеми, богиньо, песента и запали у Таис пламенна страст! — изведнъж гръмогласно запя Птолемей и сграбчи девойката.

Този път тя не се отдръпна. Обви ръце около шията му, здраво се притисна до него. Химатионът падна на земята и през тънката тъкан на хитона горещото здраво тяло на Таис стана съвсем близко.

— Ти, воине, си знаел химните на Афродита?! Не трябва да молиш богинята за огън. Внимавай да не изгориш в него — прошепна девойката.

— Тогава… — Птолемей намери устните на Таис и двамата замряха. Неочаквано младата хетера с всички сили отблъсна широката гръд на Птолемей и се изтръгна.

— Да идем по-нататък — със задъхване каза тя, — нарочно чаках този ден. Днес отведоха биковете в планината…

— Че какво от това? — не разбра Птолемей.

Таис се повдигна на пръсти и се приближи до ухото му:

— По древния обичай на атинските земеделци, искам да бъда твоя, върху току-що разорана нива.