Иван Ефремов - Атинянката Таис

— Ти и само ти ме плени. Свободна ли си и искаш ли да дойда при тебе пак?

— За това не се договарят така на прага. Ела пак, тогава ще видим. Или и ти ще отидеш в Коринт?

— Няма какво да правя там! Отиват Александър и Хефестион.

— А хилядата хетери от храма на Афродита Коринтска? Те служат на богинята и не взимат пари.

— Аз казах и мога да повторя — само ти!

Таис хитро присви очи и подаде края на езика си между устните с чудно ярко и същевременно детинско очертание.

Тримата македонци излязоха на сухия вятър и ослепяващата белина на улицата.

Таис и Нанион, останали сами въздъхнаха всяка за нещо свое.

— Какви хора — каза Нанион, — млади и вече толкова зрели. Могъщият Хефестион е само на двадесет и една, а царският син — на деветнадесет. Но колко хора и двамата вече са убили!

— Александър е красив. Учен и умен е като атинянин, закален като спартанец, само че… — Таис се замисли.

— Той не е като всички, съвсем друг е, но аз не мога да го кажа — подхвана Нанион.

— Гледаш го и чувствуваш силата му, а също така, че е далече от нас, мисли си за нещо, което на нас и през ум не ни минава. Поради това е самотен дори и сред своите верни другари, макар че и те не са малки и не са обикновени хора.

— А Птолемей? Забелязах, че ти харесва.

— Да. Той е по-възрастен от царския син, а е по-близък, съвсем познат.

След завоя на пътечката, която заобикаля хълма Баратрон, се показаха гигантските кипариси. Неизпитана досега радост нахлу в сърцето на Птолемей. Ето я и нейната къща. Днес, след десетдневно пребиваване в Атина, тя му се видя бедна и проста наглед. Като че ли вятър подхвана македонеца, така бързо се озова на отсрещния склон. Пред направената от груби късове камък ограда спря, за да се успокои, както подобава на воин. Сребристозелените листа на маслините шепнеха над главата му. В този час покрайнината на града, с разпръснатите сред градини къщи, изглеждаше безлюдна. Всички, от малко до голямо, бяха отишли на празника, на възвишението на Агората и Акропола и при храма на Деметра — богиня на плодородието, отъждествявана с Гея Пандора — Земята, която всичко дарява. Както винаги Тесмофориите трябваше да се състоят през първата нощ на пълнолунието, когато настъпваше време за есенната сеитба. Днес се празнуваше завършването на изораването — един от най-древните празници на земеделските прадеди на атиняните, повечето от тях сега вече отказали се от най-почетния труд — да обработват лицето на Гея.

Сутринта чрез Егесихора и Неарх Таис съобщи на Птолемей, че трябва да отиде при нея при залез слънце. Разбрал какво означава тази покана, Птолемей се развълнува така, че учуди Неарх, който отдавна беше признал превъзходството на другаря си в любовта. И сам Неарх се беше изменил след срещата си със спартанската красавица. Неговата мрачност, присъща му от детинство, изчезна, а под булото на увереното спокойствие, което той, бивш заложник, озовал се на чужбина, беше привикнал да носи от ранни години, започна да се проявява лукава закачливост, привична на неговия народ. Критяните бяха прочути като измамници и лъжци, защото се покланяха на Великата богиня и бяха уверени в смъртността на мъжките богове. Показвайки на елините гроба на Зевса, те извършваха най-страшно светотатство. Ако се съди по Неарх, елините сами бяха излъгали критяните — в цяла Пела нямаше по-верен и по-надежден човек от Неарх. И предадената от него покана на Таис без съмнение не беше шега. Слънцето бавно залязваше. На Птолемей се струваше, че е неприлично да стои пред градинската врата на Таис, но той искаше да изпълни точно нейното желание. Бавно се отпусна на още топлата земя, облегна се на каменната стена и зачака с неизчерпаемото търпение на воин. Последните отблясъци на зарята угаснаха на върха на Егалейон. Тъмните дънери на маслините се стопиха в здрача. Той погледна през рамо затворената врата, която едва се очертаваше под навеса на портика, и реши, че е станало време. Предчувствие на небивали преживявания го накараха да затрепери като момче, което се премъква на първа среща с харесала му отстъпчива робиня. Птолемей изтича по стълбата, чукна на вратата и неполучил отговор, я отвори — не беше заключена.

В коридора под висяща на бронзова верига двойна лампада стоеше Таис в тъмна екзомида, къса като на амазонка. Даже при слабата светлина на маслената лампада Птолемей забеляза как горяха страните на младата жена, а гънките на тъканта върху високата ѝ гръд се издигаха от учестено дишане. Очите ѝ, почти черни на засенченото ѝ лице, гледаха открито Птолемей. Македонецът замря, погледнал в очите ѝ. Лента, с цвета на хитона ѝ, пристягаше гъстите къдри на косата ѝ на темето. «Като на Атина Лемния» — помисли Птолемей и веднага си каза, че Таис, сериозна и съсредоточена като воин пред сражение, с втренчен поглед и почти заплашително наведена горда глава, наистина прилича на страшната Лемнянка.