Когато излезе на Елевзинския път, Таис тръгна към храма на Афродита Урания напряко през Керамик.
— Пак при твоята Небесна царица на любовта — засмя се македонецът, — като че ли просто не си атинянка. Аристотел казва, че древните народи — асирийци ли, какво ли, са започнали да се кланят на Урания под името Анахит?
— А в Крит още по-рано, после в Китера, където Урания е изправена въоръжена, а след това бащата на Тезей, Егей, ѝ е направил храм в Атина — без желание промълви Таис. — Но ти не трябва да вървиш с мене. Иди при приятелите си… Не, чакай! Застани отляво! — И Таис, без да се стеснява от минувачите, се притисна до Птолемей, а с дясната си ръка направи предпазващия знак на Хеката!
Македонецът погледна в тази посока и видя само един стар, изоставен жертвеник, макар някога да е бил направен богато с мрачни изваяния от масивен тъмен камък.
— Какво е това, което може да уплаши храбрата Таис, която не се страхува нито от нощта, нито от звездното небе и грозните кръстопътища, където властвува Хеката?
— Жертвеник на Антерос — богът на противолюбовта, страшна и жестока нейна противоположност. Щом самата Афродита се плаши от могъщия Ерос, още повече ние, нейните служителки, се страхуваме от Антерос. Но мълчи! Да се махаме по-скоро оттука.
— Разкажи ми за Антерос — помоли Птолемей, когато се изкачиха в мраморното сияние на площадите и храмовете над Керамик и над Стоя.
— Друг път! Хелиайне! — Таис вдигна ръка като прощален жест и изтича по бялата стълба на храма на Урания.
Птолемей поднесе на Таис обикновено кедрово ковчеже, като докосна коляното ѝ. Таис седеше в градината, наслаждавайки се на късните бледни рози и завивайки се с химатиона от пронизващия вятър. Сухите листа шумяха, сякаш призраци се промъкваха с предпазливи стъпки към своите незнайни цели.
Таис въпросително погледна македонеца.
— Моят анакалиптерион — сериозно каза той, а тя му отвърна със звънък смях.
— Не се ли смееш напразно? — сурово каза Птолемей.
— Че защо? Ти ми носиш подарък, който съпругът поднася след сключване на брак, сваляйки покривалото на невестата. А пък ти ми даряваш своя анакалиптерион в деня на сбогуване, и то след като много пъти си смъквал от мене всички покривала. Не е ли късно?
— Разбери, атинянке, или пък критянке, в края на краищата не зная Каква си в действителност…
— Не е ли все едно? Или ти мечтаеш за девойка, чиито предшественици са от еоите — Списъка на жените?
— Доколкото разбирам, всяка истинска критянка е от по-древен род, отколкото всички атински прародителки — възрази Птолемей, — за мен това няма значение. Аз не съм ти подарил нищо и това е срамота. Но какво притежавам аз в сравнение с купищата сребро на твоите поклонници? А тук… — Птолемей коленичи на пода и отвори ковчежето върху коленете на Таис. Статуйката от слонова кост и злато беше без съмнение много стара; не по-малко от едно хилядолетие беше изминало от времето, когато неповторимото изкуство на скулптора от Крит беше създало този образ на участница в Тавромахия — свещената и смъртно опасна игра с особена порода гигантски бикове, отглеждани в Крит, а днес изчезнали.
Таис внимателно я взе, помилва я с пръсти, въздъхна с възхищение и внезапно се разсмя толкова заразително, че този път и Птолемей се усмихна.
— Миличък, че това нещо струва колкото оная купчина сребро, за което ти мечтаеш. Откъде я имаш?
— От войната — кратко отвърна Птолемей.
— Защо не я даде на своя приятел Неарх, единственият истински син на Крит сред вас?
— Исках. Но Неарх каза, че това е женска работа и носи нещастие на мъжа! Той е податлив на древните суеверия на своята страна. Някога там са мислели, че женската богиня-майка е най-главна от всички небесни жители.
Таис замислено погледна македонеца.
— И тук много хора вярват и са вярвали в това.
— А може би и ти?
Без да отговори, Таис затвори ковчежето, стана и поведе Птолемей във вътрешната стая, на топло и при ароматните псестиони. Тези ечемичени банички с мед, опържени в масло, бяха много вкусни у Таис, която понякога готвеше сама.
Като настани гостенина, Таис започна да шета край масата, приготвяйки вино и пикантен сос за месото. Тя вече знаеше, че македонците не обичат любимата на атиняните риба.
Птолемей следеше безшумните ѝ движения. В прозрачен сребрист хитон, с еолийска кройка от съвсем тънка тъкан, която внасяха от Персия, сред стаята, засенчена от зелени завеси, Таис изглеждаше обляна от лунна светлина, същинска Артемида. Тя беше разпуснала косата си като пирейско момиченце, беше я привързала с проста връзка на тила си и бе същинско въплъщение на весела, дръзка и неуморима младост. Това удивително се съчетаваше с уверената мъдрост на жена, която съзнава красотата си и умее да се бори с изненадите на съдбата — на това я беше научил животът на знаменита хетера в най-красивия град на Елада. Контрастът беше пагубно неотразим и Птолемей едва не застена, забил нокти в дланите си. Раздялата нямаше да бъде кратка. По-скоро той завинаги губеше Таис.
Читать дальше