Артуро Перес-Реверте - Слънцето на Бреда

— Главен сержант!… Научете тия мъже на покорство пред краля!

Главен сержант Идиакес пристъпи напред с жезъла в ръка и подкани размирниците да преустановят незабавно действията си. Това беше чиста формалност. Идиакес, ветеран, който сам неведнъж се беше бунтувал в други времена — най-вече през 98 година на миналия век, когато поради липса на плати и дисциплина загубихме половин Фландрия, — заговори рязко и сухо, обръщайки се към метежниците, но без да очаква отговор. От своя страна застаналите насреща ни явно не придаваха по-голямо значение на процедурата, отколкото самият главен сержант. В отговор само се разнесоха откъслечни викове „платите, платите“. След това, все така изправен на седлото си и непреклонен под гравираната си броня, дон Педро де ла Дага вдигна ръка в кадифена ръкавица:

— Аркебууузи!… Насооочи!

Стрелците вдигнаха оръжията си, поставили пръст на спусъка и духнаха тлеещите фитили. Подпираха по-тежките мускети на стойките и се целеха в хората отсреща, които започваха да се вълнуват, но още не се решаваха на враждебни действия.

— Готооови за стреееелба!…

Последната команда прозвуча съвсем ясно в откритото поле. И макар неколцина от бунтовниците да отстъпиха, трябва да призная, че почти всички останаха неустрашимо на позициите си, въпреки заплашително насочените срещу тях дула. Аз погледнах Диего Алатристе и видях, че подобно на по-голямата част от войниците — и тези, вдигнали оръжие, и другите, очакващи твърдо удара, той гледаше към главен сержант Идиакес. Капитаните и командирите на роти също го гледаха, а той от своя страна гледаше негова милост главнокомандващия. Последният не гледаше никого, и ако се съдеше по изражението му, всичко случващо се ужасно му досаждаше. Хиняласога вече вдигаше ръка, когато видяхме — или си помислихме, че виждаме, което е по-вероятно, — как Идиакес поклаща леко глава в знак на отрицание: едва загатнато движение, което дори не можеше да се счете за такова. Несъществуващ жест, бих казал аз, затова и не в разрез с дисциплината. Тъй че по-късно, когато се търсеха виновниците, никой не беше в състояние да се закълне, че го е видял. С този жест, точно в мига, в който дон Педро де ла Дага заповядваше „огън“, осемте роти от верни войници свалиха пиките, а стрелците, като един, пуснаха оръжията си на земята.

Нужни бяха три дена за преговори, половината от забавените плати и личното присъствие на нашия генерал дон Амбросио Спинола, та метежниците от Оудкерк да се върнат към покорството. Три дни, в които дисциплината в стария легион на Картахена се поддържаше по-строго от когато и да било. Офицерите и всички ротни знамена бяха се подслонили в градчето, а легионът стануваше извън стените му. Но вече споменах, че легионите бяха най-дисциплинирани, когато се вдигаха на бунт. В този случай дори предните постове бяха подсилени, за да се предотврати възможността холандците да се възползват от ситуацията и да ни налетят като пилци на жито. Що се отнася до войниците, без разтакаване влезе в сила команден ред, установен от избрани представители, толкова суров, че се стигна дотам да бъдат изпълнени пет смъртни присъди (този път без никой да гъкне в знак на протест), на петима нехранимайковци, дръзнали да грабят на своя глава из градчето. Издадоха ги жителите. Военнополеви съд, съставен от техни другари, ги изправи на разстрел до стената на гробището и — мир на праха им. В действителност осъдените в началото бяха четирима. Но по стечение на обстоятелствата други двама, провинили се в по-дребни престъпления, бяха осъдени на отрязване на ушите. Единият от тях реагира с многобройни „мамка му“ и „мътните да го вземат“, заявявайки, че идалго и християнин като него, потомък на родовете Мендоса и Гусман, предпочита да умре, отколкото да понесе това оскърбление. Тъй че съдът, формиран от войници и колеги, за разлика от нашия полковник прояви разбиране по въпросите, свързани с честта, и реши да пощади ушите му, като замени присъдата с аркебузен изстрел. Осъденият се оказа не съвсем твърд идалго, защото се опита да се отметне, когато се озова изправен пред гробищния зид с непокътнати уши, но този опит не му помогна.

Тогава за първи път видях дон Амбросио Спинола и Грималди, маркиз Де Балбасес, испански гранд, главнокомандващ на армията във Фландрия. Благодарение на Диего Веласкес 17 17 Диего Родригес де Силва-и-Веласкес (1599–1660 г.) — най-забележителният представител на испанския барок в живописта. Роден в Севиля, в семейство на дребен благородник, чиракувал в ателието на Франсиско Пачеко — художник-маниерист и автор на прочутия трактат „Изкуството на живописта“. През 1635 г. Веласкес е провъзгласен официално за придворен художник на крал Филип IV. Картината на Веласкес, на която е представено предаването на ключовете на Бреда, е известна под името „Копията“ (1634–1635 г., Прадо, Мадрид). — Б.р. образът му — с черни бляскави доспехи, обковани в злато, с генералския жезъл в лявата ръка, с пелерината с фламандска дантела, червената лента и меки кожени чизми, недопускащ от учтивост победеният холандец да коленичи пред него, навярно ще остане завинаги в историята. За прочутата картина ще говоря по-нататък, когато му дойде времето, ненапразно аз бях този, който след години предостави на художника всичките му необходими подробности. По времето на Оудкерк и Бреда нашият генерал беше на петдесет и пет или петдесет и шест години, слаб в тялото и лицето, блед, със сива брада и коса. Характерът му — едновременно лукав и твърд — напомняше за родната му Генуа, която беше изоставил, за да служи от сърце на нашите крале. Беше търпелив войник, роден под щастлива звезда, но нямаше обаянието на онзи железен мъж, херцог Де Алба, нито вещината на други свои предшественици. Враговете му в двора, които се множаха при всеки негов успех — при испанците не може да е другояче, — му вменяваха двойна вина, че е чуждоземец и кариерист. Истината обаче е, че той извоюва най-големите военни победи за Испания във Фландрия и Палатината, като пусна в употреба личното си богатство и ипотекира семейните имоти, за да плаща на войската, и дори загуби брат си Федерико в една морска битка с бунтовните холандци. По онова време военната му слава беше огромна. Толкова голяма, че когато попитаха Мориц фон Насау, главнокомандващ на противниковата армия, кой е най-добрият войник на епохата, той отговори: „Спинола е вторият“. Освен това нашият дон Амбросио беше храбрец и това му беше извоювало авторитет сред войската още по време на походите преди Дванадесетгодишното примирие. Диего Алатристе можеше да го потвърди със собствените си спомени за помощта, оказана от него в битката при Слуис и обсадата на Остенде. При последната маркизът дотолкова се изложи на опасност в сражението, че войниците, включително и Алатристе, сваляха пиките и аркебузите и отказаха да се бият, докато генералът им не бъде поставен в пълна безопасност.