… щеше да умре болен и разочарован от възнаграждението, получено за целия му труд. Неотменимото възнаграждение, което нашата каиновска земя, повече мащеха, отколкото майка, винаги долна и жалка, отрежда на тези, които я обичат и й служат добре, а именно забравата, отровната завист, неблагодарността и безчестието. И като връх на иронията, горкият дон Амбросио трябваше да умре, имащ за утеха един неприятел, Джулио Мазарини, италианец по рождение като него, бъдещ кардинал и първи министър на Франция, единственият, стоял до смъртното му ложе, комуто нашият клет генерал щеше да довери в предсмъртното си бълнуване: „Умирам без чест и без слава… Отнеха ми всичко, парите, честта… А бях достоен човек… Не такава отплата заслужават четиридесет години вярна служба“.
Няколко дни след потушаването на бунта неочаквано се озовах в центъра на необикновено произшествие. Това се случи в деня на раздаването на платите, когато позволиха един ден отпуск на нашия легион, преди да се върне при канала Остер. В целия Оудкерк се вихреше испанска фиеста. Дори свъсените чела на нацупените фламандци, които бяхме клали преди месеци, се проясняваха пред дъжда от злато, изсипал се върху градчето им. Присъствието на войници с пълни джобове доведе до чудодейната поява на провизии, които преди сякаш земята беше погълнала. Бирата и виното — последното бе по на почит сред нашата войска, наричаща другото така, както го наименува великият Лопе, „магарешка пикня“ — се лееха на литри. Дори слабото слънце се стараеше да огрее празника, осветявайки уличните танци, музиката и залаганията. Къщите със знаците на лебед или тиква по фасадите, имам предвид публичните домове и кръчмите — в Испания използвахме лаврови или борови клонки, — трупаха печалби. Русокосите, белокожи жени възвърнаха гостолюбивите си усмивки и немалко съпрузи, бащи и братя извръщаха глави, кажи-речи охотно, на другата страна, докато благоверните им съпруги гладеха ризите си, легнали по гръб. Няма мъка, каквато и да е тя, която да не се поуталожи от благозвучния звън на златото, победител на волята и рушител на честта. Освен това фламандките, волни в общуването и приказките си, бяха много различни от испанките с техните лъженабожни нрави, та лесно се оставяха да ги хванеш за ръцете и да ги целуваш по лицето. Не беше голяма мъчнотия да завържеш връзка с тези от тях, които изповядваха католическата вяра, и немалко от тях придружиха накрая нашите войници по обратния път към Италия или Испания. Но трябва да призная, че все пак не стигаха до висотата на Флора, героинята от „Обсадата на Бреда“ на Педро Калдерон де ла Барка, която авторът, несъмнено преувеличавайки, надари с добродетели, с чест в кастилския смисъл на думата и с любов към испанците, каквито аз, честна дума, така и не срещнах у никоя фламандка — а бих се заклел, че същото се отнася и до автора на пиесата.
Накратко, разправях на ваши милости, че там, в Оудкерк, освен неизменно съпровождащите войската в поход войнишки съпруги, леки жени, лавкаджии и комарджии, хора от всякакъв род бяха опънали сергиите си под стените. Войниците шетаха между пазарището и градчето, заменяха някоя дрипа с нова дреха, подновяваха перата на шапките си, посрещайки и другите си обичайни мъжествени нужди — парите, от вятър дошли, на вятър отишли, — потъпквайки благородно десетте Божи заповеди, без да оставят ненакърнена нито една от възхваляваните от теолозите добродетели. С две думи ставаше това, което фламандците наричат kermesse , а испанците веселба. Както биха казали ветераните, „също като в Италия“.
С целия пламък на младостта си участвах дейно във всичко това, по свой начин. В онзи ден заедно с приятеля ми Хайме Кореас сновяхме насам-натам. Макар да не бях почитател на виното, подобно на всички останали и аз пих от този еликсир, между другото и защото на пиенето и хазарта се гледаше като на достойни войнишки занимания. А не липсваха и познати, които ни черпеха с вино. Колкото до хазарта, не играх на нищо, понеже ние, носачите, не получавахме плати — ни забавени, ни настоящи — та нямаше какво да залагам. Затова пък зяпах групичките войници, скупчили се около барабаните, където се хвърляха заровете и се раздаваха картите. И последният от хилядите наши славни бойци беше загърбил Божиите заповеди и трудно се справяше с четеното и писането. Ала ако вместо букви в псалтира имаше купи и пики, всички щяха да го редят наизуст, както редяха четиридесет и осемте карти.
Читать дальше