Антон Дончев - Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа - Степта)

И ханът пак млъкна, а сега чух, че пие от мех. И моите устни бяха пресъхнали. Ханът отново заговори, но гласът му едва се чуваше. И той каза:

— Аз не се биех — само сънувах с отворени очи и се държах за гривата на коня. И полека-лека почнах да изоставам, а с мене остана и баща ми. Арабите ни настигнаха и пред очите ми първият арабски конник прободе баща ми със сабя в гърдите. А баща ми се отдръпна и сабята се изтръгна от ръката на арабина. И арабинът стоеше пред баща ми, та дори склони глава, покорен пред смъртта. И баща ми вдигна сабя с отмалялата си ръка, за да го съсече. И обърна глава към мене… Очите му бяха тъмни и пълни със смъртна мъка и любов. И вместо да разсече врага, баща ми прободе със сабята си бута на моя кон. А конят ми полудя и полетя срещу арабите, та прескачаше трупове на хора и на коне като планинска коза. И ме отнесе до болгарската конница и чак тогава паднах от седлото. Никой нищо не ме питаше, но срещах само студени очи, защото заради мене загина Муган, внук на Алцек, синът на Авар. Трябваше да го заместя. Трябваше един ден да гледат мене, както гледаха баща ми. Направих го… ала не беше леко…

И гласът на хана стана глух като пукната камбана. Той ме попита:

— Искаш ли да пиеш?

Не му отвърнах — мълчах. Във вечния мрак под зениците ми полека-лека се очерта сянката на Аспарух — като че ли осветена от далечен огън. Странно — дойде като момче, висок и тънък, с изваяно слабо лице и стиснати устни. И той сякаш слушаше думите на новия хан.

И заклокочи мехът, ханът се приведе и до устните ми се докосна ръб на рог. Не исках да пия, вдигнах ръка да отблъсна рога, но хванах ръката на хана — корава ръка, като издялана и тя от рог на бивол. И ханът държа рога до устните ми, докато отпих глътка — кумисът беше лек и студен като есенния въздух, после се изправи и пи от същия рог.

И каза:

— Безумците хазари, които не ни пратиха помощ, сега бягаха на север край брега на Итил, наречен още Волга, начело с кагана си. Те загубиха столицата си, стадата си и честта си. И ние, оцелелите болгари, отстъпвахме с хазарите. Болгарите събраха един тумен, десет хиляди саби, и всеки ден връхлитаха върху арабите. Наричаха ни „бесните“. Така глутницата се върти около огромно стадо диви бикове и ги хапе по нозете и отделя ту един, ту друг бик, за да го разкъса в степта. Кълна ти се, че всеки втори арабин умираше от болгарска стрела и болгарска сабя, макар хазарите да бяха пет пъти повече от нас. И ние отстъпвахме, докато от север слезе конницата на белите болгари, от северния Болгар, насаден от Котраг, сина на Кубрат. Това бяха бойци еднакви като синове на една майка и на един баща, еднакво облечени в кожа и желязо, настръхнали от блясъци на очи и на копия. Арабите обърнаха конете на юг. А ние вървяхме подире им и убивахме, докато стигнахме границите на старите си земи. Какво щяхме да правим там? Тогава дръпнахме юздите, та извихме главите на конете надясно и край брега на Черно море дойдохме в Дунавска Болгария. Бяхме десет хиляди мъже, всеки убил враг, а мнозина убили собствените си деца в битката край каспийския Болгар. Ти казваш, че от хиляда мъже от рода Вокил не можела да се събере тлъстина за един светилник. От нас, от кожите на десет хиляди мъже, не би могъл да огребеш лъжица мас.

Аз му казах:

— Болгарите на Аспарух ви посрещнаха като братя. И вие им бяхте братя… Но вие бяхте и гости.

Той разбра укора ми. И сянката на Аспарух пристъпи крачка напред, сега виждах по-добре лицето му. И той очакваше думите на новия хан.

Кормисош дълбоко пое дъх и каза:

— Аспарух беше мъртъв, Тервел беше мъртъв. Хан след хан от рода Дулу се качваха на ханското седло и никой не се задържа на коня на властта. Едни се опитаха да вървят след коня — и той ги изрита. Други вървяха отпред — и властта ги стъпка. Старите болгарски родове се бяха пръснали по новата земя, а моите войници бяха събрани в един пестник. Аз бях най-силен и аз се качих на седлото.

Казах му:

— От седло се взема власт, но от седло не се гради зид.

Ханът каза:

— Аз, Кормисош, син на Муган, внук на Алцек, син на Авар, не се ожених насила за Аспаруховия престол, но дадох богата зестра. Аз доведох не само десет хиляди саби. В ръцете на тези мъже има хиляда зидарски длета, които ваят камъка като глина, хиляда игли, които шият кожа, по-нежна от ноздрите на неяздена кобила, сто железарски чука, които мачкат желязото като восък, стотина жреци, стотина златари, стотина знахари…

Мълчах. Тогава ханът тихо добави: