Шарлот Бронте - Шърли

Все пак Каролайн отказа да се предаде без борба. В моминското й сърце имаше някаква първична сила и сега тя прибягна до нея. Мъжете и жените никога не се борят така упорито, както когато се борят сами, без свидетели, съветници или довереници, без окуражителни думи, напътствуващи слова и съчувствие.

Мис Хелстоун се намираше точно в такова положение. Единствената й жизнена сила бяха страданията и тъй като те бяха съвсем неподправени и болезнени, силно разбунтуваха духа й. Решена да победи непоносимата болка, тя правеше всичко възможно, за да я обуздае. Никога преди не се бе проявявала като толкова заета, толкова прилежна и преди всичко — толкова дейна. Дъждът и вятърът не я възпираха от дългите й разходки из усамотени места. Ден след ден се връщаше по тъмно бледа и унила, ала сякаш в жилите й нямаше умора, защото още несвалила шала и бонето си, вместо да подвие крак, започваше да крачи из стаята си; често пъти не сядаше, докато буквално не й прилошееше. Обяснението й бе, че се нуждае от подобни упражнения, за да се умори добре и да спи спокойно през нощта. Но ако това бе целта й, тя оставаше недостигната, тъй като, докато другите прекарваха нощта в дълбок сън, Каролайн се мяташе в леглото или пък сядаше на пода, облегната на кушетката в тъмното, като явно забравяше необходимостта от почивка. Клетото момиче! Често плачеше; плачеше, обзета от някакво непреодолимо отчаяние, което понякога я връхлиташе, сломяваше силата й и я довеждаше до детинска безпомощност.

Когато изпаднеше в подобна изнемога, я обграждаха изкушения — слаби гласове й нашепваха да пише на Робърт и да му каже, че е нещастна, защото й е забранено да вижда него и Хортенз, че се страхува да не би той да оттегли приятелството си (не любовта) и да я забрави напълно; искаше й се да го помоли да си спомня за нея и от време на време да й пише. Всъщност тя бе съчинила вече едно-две такива писма, но никога не ги изпрати — надделяха срамът и здравия разум.

Най-накрая животът, който водеше, достигна до онзи предел, когато й се струваше, че не може да понася повече, че трябва да потърси и намери някаква промяна, в противен случай сърцето и умът й щяха да се сломят под бремето, което тегнеше над тях. Копнееше да напусне Брайърфийлд и да замине някъде далеч. Копнееше за нещо друго — дълбокото, скрито и горещо желание да срещне майка си растеше у нея; всеки изминал ден. Но наред с него живееше и едно съмнение, едно опасение — ако се срещнеше с нея, щеше ли да я обикне? Имаше основание за колебания по този въпрос — никога досега не бе чувала нито една хвалебствена дума за майка си, който и да я споменеше, говореше за нея с известна хладина. Чичо й, изглежда, се отнасяше към снаха си с някаква мълчалива неприязън; една стара прислужница, която бе живяла с мисис Джеймс Хелстоун известно време след женитбата й, винаги когато споменеше за предишната си господарка, правеше това с хладен и въздържан той понякога я наричаше „странна“, понякога казваше, че не я е разбирала. Тези думи смразяваха сърцето на дъщерята, навяваха й мисълта, че може би ще е по-добре никога да не се срещне с майка си, отколкото да я опознае и да не я хареса.

Но Каролайн успя да оформи в главата си един план, чието реализиране вероятно щеше да й донесе надежда за облекчение. Бе намислила да стане гувернантка, понеже не можеше да прави нищо друго. Една незначителна случка й помогна да събере смелост, за да оповести своето намерение пред чичо си.

Късните й продължителни разходки я водеха винаги, както вече споменахме, по усамотени пътища, но в каквато и посока да се отправеше — дали към мрачните околности на бърдото Стилброу или към слънчевите ливади на Нанъли пътят й към дома бе избиран така, че да минава близо до къщата в клисурата. Тя рядко се спускаше в падината, но почти всяка привечер заставаше на ръба й, когато над околните хребети се появяваха звезди. Мястото и за почивка бе до малка портичка под един храст — оттам можеше да наблюдава къщата, тъкачницата, покритата с роса градинка, тихия и дълбок вир; оттам се виждаше прозорецът на добре познатата кантора, през чието стъкло в определен час проблясваше с внезапна яркост лъчът на добре познатата лампа. Задачата й бе да следи за появата на този лъч, а наградата й — да го улови с поглед. Понякога той сияеше ярко в чистия въздух, понякога мъждукаше сред мъглата, а понякога проблясваше между дъждовните капки — Каролайн идваше тук във всякакво време.