Шарлот Бронте - Шърли

Не от устата на мис Ейнли чу Каролайн за нейните добри дела; но независимо от това тя знаеше за повечето от тях. Благотворителността й бе честа тема за разговор сред бедните в Брайърфийлд. Това не бяха дела, свързани с раздаване на пари — старата мома бе твърде бедна, за да раздава много, макар че се подлагаше на лишения, за да може при нужда да даде своята лепта, — това бяха дела на една Сестра на благотворителността, много по-трудни за постигане, отколкото тези на лейди Баунтифул 84 84 Героиня да Джордж Фаркър, английски драматург (1671–1707), известна с енергичната си благотворителна дейност. — Б.пр. . Тя бдеше до леглото на всеки болен, сякаш не се страхуваше от никаква болести и се грижеше се за бедните, за които никой друг не желаеше да се погрижи — посрещаше всичко спокойна, смирена внимателна и уравновесена.

За тази своя доброта мис Ейнли получаваше твърде малка отплата. Мнозина от бедняците до такава степен свикваха с грижите й, че почти не и благодаряха; богатите чуваха да се говори за тях с удивление, но си мълчаха от срам заради сравнението между нейната жертвоготовност и тяхната собствена. Но пък много жени дълбоко я почитаха — не можеха да постъпят другояче; а един господин — само един — я бе дарил с приятелството си и пълното си доверие: това бе мистър Хол, викарият на Нанъли. Той бе заявил, при това в думите му имаше много истина, че животът й бил по-близо до този на Христос, отколкото животът, на което и да е друго познато нему човешко същество. Не трябва да мислиш, читателю, че като обрисувам характера на мис Ейнли, то той е плод на въображението ми: не, ние търсим прототиповете на такива портрети само в истинския живот.

Мис Хелстоун се постара да вникне добре в ума и сърцето, които се разкриха пред нея. Тя не се натъкна на някакъв изключителен интелект, от който да се възхити — старата дама просто притежаваше здрав разум; но пък откри толкова добрина, толкова благотворност, толкова кротост, търпение и истинност, че се поклони в себе си пред мис Ейнли. Какво струваше любовта й към природата, какво струваше усетът й за красота, какво струваха нейните разнообразни и бурни чувства, силата на задълбочената й мисъл, по-изявената й способност да възприема, сравнени с практичната добродетел на тази хрисима жена? За момент те й се сториха само красиви форми на егоистично удоволствие; в съзнанието си тя ги потъпка с нозе.

Вярно е, че Каролайн все още изпитваше болка от това, че животът, който правеше мис Ейнли щастлива, не би могъл да направи същото за нея — колкото и да бе чист и деен, сърцето й го смяташе за твърде скучен, защото в него липсваше любовта, а съзнанието й — за изпълнен с твърде много лишения. При все това, мислеше си тя, нямаше съмнение, че силата на навика го бе превърнала в практичен и поносим за всеки — Каролайн чувствуваше, че бе позорно да изпитваш сантиментални копнежи, да подхранваш тайни мъки и безплодни спомени, да си инертен, да пилееш младостта си в мъчително бездействие, да преминаваш през годините, без да правиш нищо.

„Ще трябва да се съвзема — бе нейното решение — и да се опитам да бъда мъдра, щом не мога да бъда добра.“

Тя попита мис Ейнли не би ли могла да й помогне с нещо. Мис Ейнли, щастлива от предложената помощ, й отвърна утвърдително и изброи няколко бедни семейства в Брайърфийлд, като добави, че би било добре, ако Каролайн ги посети; възложи й също така по нейна допълнителна молба, известна работа в помощ на някои бедни жени с много деца, които не можеха да си служат добре с иглата.

Каролайн се върна у дома, начерта плановете си и си даде дума да не се отклонява от тях. Отдели известна част от времето си за обучение, а друга — за нещата, които мис Ейнли можеше да й възложи. Остатъка от времето определи за упражнения — нито минутка не трябваше да бъде посветена на трескавите мисли, които я бяха огорчили миналата неделна вечер.

За нейна чест можеше да се каже, че Каролайн изготви плановете си съвестно и с упорство. В началото работата бе трудна, а и към края не стана по-лека, но тя й помогна да възпре и потисне страданието — самото занимание поглъщаше силите й, пречеше й да потъне в размисъл. От време на време искрици на задоволство изпъстряха сивия й живот, когато разбираше, че е направила добро, доставила е радост или е облекчила страдание.

Но все пак трябва да кажа истината — тези усилия не й донесоха нито спокойствие за тялото, нито мир за душата; въпреки всички тях тя линееше, ставаше все по-тъжна и по-бледа; въпреки всички тях в паметта й постоянно звучеше името на Робърт Мур — една елегия по миналото непрестанно отекваше в ушите й, един траурен вътрешен вик ни за миг не й даваше покой; тежестта на скършения дух, на мъчителни и сковаващи мисли бавно се спускаше над жизнерадостната й младост, сякаш зимата удържаше победа над нейната пролет; почвата на душата й и нейните съкровища постепенно замръзваха в безплодно бездействие.