Шарлот Бронте - Шърли

След нов и по-продължителен интервал, изпълнен с викове, писъци, подмятания, френетични възгласи и агонизиращи пъшкания, последваха още стихове, които сякаш дойдоха като капак на целия шум и плам:

(Тук ужасният рев, с който бяха изпети последните няколко стиха, би разстроил слуха на всеки нормален човек.)

Покривът на параклиса не се срути, което само можеше да послужи като доказателство за майсторството на строителите му.

Но ако божият храм кипеше от живот, то същото можеше да се каже и за Брайърмейнс, макар че този дом определено се радваше на една по-умерена степен на жизненост в сравнение с храма. Някои от прозорците му също светеха — по-ниските гледаха към моравата, а пердетата закриваха вътрешността, като отчасти потулваха светлината на свещите, но не успяваха да заглушат звуците на гласове и смях. Ние сме удостоени с привилегията да влезем през парадния вход и да проникнем в това домашно светилище.

Не присъствието на външни лица прави жилището на мистър Йорк така оживено, тъй като тук няма никой, освен членовете на семейството му, а те са събрани в най-отдалечената стая вдясно — задната всекидневна.

Това е стаята, в която семейството обикновено се събира вечер. На дневна светлина може да се види, че прозорците са от разноцветно стъкло — преобладаващите тонове са пурпур и кехлибар и ограждат в средата по един медальон в по-пастелни цветове: първият представлява почтеният лик на Уилям Шекспир, а вторият спокойното лице на Джон Милтън. По стените са окачени няколко пейзажа от Канада — зелени гори и сини реки и езера, а сред тях сияе едно нощно изригване на Везувий; пламъците му ярко тлеят на фона на хладната пяна, синевата на водопадите и смрачените дебри на горите.

Огънят, който огрява стаята, читателю, е такъв, какъвто, ако си от Южна Англия, едва ли си виждал често да гори в камината на един частен дом — това е чистият и сгряващ огън на въглени, натрупани високо в широката камина. Мистър Йорк настоява да се пали такъв огън даже и през топлите летни дни. В момента той седи край него с книга в ръка, а в близост до лакътя му има малка кръгла поставка със свещ на нея; но той не чете, а наблюдава децата си. Срещу него е седнала съпругата му — дама, която мога да опиша с подробности, но ми липсва вдъхновение за тази задача. И все пак я виждам съвсем ясно пред себе си — едра жена с изключително сериозен вид, чието лице и стойка на раменете говорят за известна угриженост; но това не е някаква всепоглъщаща и неизбежна грижа — по-скоро тя е от рода на онова доброволно и достойно за пример бреме, с което се нагърбват хората, които смятат, че да бъдат мрачни, е тяхно задължение. Какво да се прави! Обзета от тази мисъл, мисис Йорк ходеше навъсена сутрин, обед и вечер; и тежко на всяко нещастно създание — особено ако бе от женски пол, — което в нейно присъствие дръзваше да демонстрира грейналото си изражение и светлите чувства на веселото си сърце. Според нея веселостта бе проява на богохулство, а жизнерадостта — на лекомислие; в това отношение тя не правеше никаква разлика. Въпреки всичко мисис Йорк бе много добра съпруга и внимателна майка, която непрестанно се грижеше за децата си и бе искрено привързана към съпруга си, единственият й недостатък в това отношение беше, че ако можеше да наложи волята си, тогава тя не би му позволила да има друг приятел на света, освен самата нея — не можеше да понася нито един негов роднина и затова ги държеше на разстояние от себе си.

Между нея и мистър Йорк цареше пълно разбирателство: и все пак по природа той бе общителен и гостоприемен човек, защитник на семейното единство, а на млади години, както се говореше, бе харесвал само жизнени и приветливи жени. Защо бе избрал нея и как успяваха да се погаждат един с друг — това бе твърде озадачаващ въпрос, който можеше да бъде разрешен само ако човек разполагаше с нужното време, за да се впусне в анализ на случая. Тук ще бъде достатъчно да кажем, че характерът на Йорк си имаше своите мрачни и слънчеви страни и че мрачните му страни срещаха съчувствие и сродност в цялата постоянно свъсена като облак натура на жена му. Що се отнася до всичко останало, тя бе жена с характер — никога не говореше безсмислени или банални неща, имаше строги, но демократични възгледи за обществото и доста скептични схващания за човешката природа, смяташе себе си за съвършена и непогрешима, а останалата част от света за тълпа от грешници. Главният й недостатък бе едно всепоглъщащо, вечно и непоколебимо подозрение спрямо всички хора и неща, спрямо всяко верую и всякакви партии — това подозрение бе като перде пред очите й, като водач — измамник по пътя й, накъдето и да погледнеше, накъдето и да се обърнеше. Можеше да се предположи, че потомците на една такава двойка вероятно няма да израснат като съвсем обикновени деца; това бе и самата истина. Пред очите ти са шест от тях, читателю — най-малкото е още бебе; то все още принадлежи изцяло на майка си и затова тя все още не е започнала да се съмнява в него, не е започнала да го подозира и порицава; то живее благодарение на нея, то е в ръцете й, притиска се до нея обича я повече от всичко на света. Тя е сигурна в това, защото, тъй като то живее благодарение на нея, нещата не биха могли да стоят другояче — затова и го обича. Следващите две са момичета — Роуз и Джеси. В момента и двете са до коляното на баща си. Те рядко се приближават до майка си, и то само когато са длъжни да сторят това. Роуз, по-голямата, е на дванадесет години; тя прилича на баща си, при това най-много от цялото му потомство — но копието на неговата глава от гранит при нея е изваяно от слонова кост; всяка черта е смекчена по цвят и извивка. Лицето на самия Йорк е сурово; това на дъщеря му не е сурово, нито пък красиво, а с обикновени черти и с детски овал; закръглените и бузи цъфтят, а що се отнася до сивите й очи, те не приличат на очите на дете — в тях грее някаква сериозна душевност. Тя все още е млада, но ще съзрее, ако е жива и здрава. Нито баща й, нито майка й могат да се мерят с нея по дух. Черпещ от сърцевината на всеки от тях, един ден нейният дух ще надмине техните — той ще бъде по-силен, по-пречистен и възвишен. Сега Роуз е едно тихо, понякога упорито момиченце; майка й желае да направи от нея такава жена, каквато е тя самата жена с мрачни и нерадостни задължения, ала главата на Роуз е изпълнена с кълновете на идеи, които никога не са минавали през ума на майка й. За нея е истинска мъка, когато често пъти тези идеи биват потъпквани и потискани. Тя все още не е възнегодувала, но ако натискът върху нея стане прекомерно силен, един ден ще надигне глава и това ще бъде завинаги. Роуз обича баща си — той не я възпитава с желязна десница, а е добър с нея. Понякога у него се вселява страх, че тя няма да живее дълго — толкова ярки са искрите на интелигентност, които на моменти проблясват в погледа й и се появяват в речта й. Тези опасения често го карат да бъде печално нежен с нея. Той не знае, че Джеси ще умре млада — та тя е толкова весела, толкова бъбрива и необикновена още отсега. Горещи се, когато я предизвикват, но е любвеобилна, когато я галят; понякога е нежна, понякога шумна, взискателна е, но и великодушна, не познава страх — от майка си например, на чието сурово и строго господство често се е противопоставяла, — но е готова да се облегне на всеки, който би й помогнал. Джеси, с малкото си изострено личице, пленително бърборене и очарователен характер, е създадена да бъде любимка на баща си. Странно, че по външност тази кукла прилича във всяко отношение на майка си, както Роуз прилича на баща си, и все пак физиономията й е толкова различна!