Шарлот Бронте - Шърли

— В момента ни най-малко не съм обзет от подобно изкушение — мисля, че днешните времена не са подходящи за женитба, нито пък за семеен живот.

Подобно мрачно твърдение несъмнено би спечелило одобрението на мисис Йорк — тя кимна и изпъшка в знак на съгласие, но само след минута каза:

— Не отдавам голямо значение на соломоновската мъдрост у хора на вашите години — тя ще бъде смутена още от първото ви увлечение. Между другото, защо не седнете, господине — надявам се, че сте в състояние да разговаряте седнал също така добре, както и прав?

Това бе начинът, по който мисис Йорк канеше гостите си да седнат. Мур едва бе приел поканата й, а малката Джеси вече беше скочила от коляното на баща си и полетяла към ръцете му, които моментално бяха протегнати, за да я поемат.

— Искате да го жените — каза тя на майка си с доста възмутен тон, след като с лекота бе повдигната на коляното му, — а всъщност той сега е женен или почти женен, обещал ми е да се ожени за мен още миналото лято, когато ме видя за пръв път в новата ми бяла рокля със синия колан. Нали, татко? (Тези деца не бяха свикнали да казват „татенце“ и „мамичко“ — майка им не позволяваше подобни преструвки.)

— Да, моето момиче, той обеща, готова съм да бъда свидетелка. Но я го накарай да го повтори пак, Джеси — такива като него са големи измамници.

— Той не е такъв, твърде е хубав, за да е измамник — заяви Джеси, като погледна нагоре към своя любимец, изпълнена с доверие в предаността му.

— Хубав! — извика мистър Йорк. — Именно това е причината, а също и доказателството, че е разбойник.

— Но изглежда твърде печален, за да е измамник — намеси се един тих гласец, идващ иззад стола, на който седеше главата на семейството. — Ако се усмихваше постоянно, бих си помислила, че бързо забравя обещанията си, но мистър Мур никога не се смее.

— Твоят сантиментален хубавец е мошеник над мошениците, Роуз отбеляза мистър Йорк.

— Той не е сантиментален — отвърна Роуз.

Мистър Мур се обърна към нея, леко изненадан и същевременно усмихнат:

— Защо мислите, че не съм сантиментален, Роуз?

— Защото чух една дама да го казва.

— Voila, qui devient interessant! 77 77 Става интересно! (фр.) — Б.пр. — възкликна мистър Йорк, като придърпа креслото си по-близо до камината. — Една дама! Звучи доста романтично. Трябва да разберем коя е тя. Роузи, пошепни ми името й, без той да го чуе.

— Да не си посмяла да проговориш, Роуз — намеси се мисис Йорк по обичайния си начин, способен да убие всяко радостно чувство, — нито пък Джеси! Децата, особено момичетата, трябва да мълчат в присъствието на възрастни.

— А тогава защо са ни езиците? — наперено попита Джеси, докато Роуз само погледна майка си с изражение, което подсказваше, че ще запомни тази максима и ще я обмисли на спокойствие. След минута самовглъбено мълчание тя попита:

— А защо особено момичетата, мамо?

— Първо, защото аз казвам така; и второ, защото дискретността и сдържаността са най-ценните качества за едно момиче.

— Мила госпожо — отбеляза Мур, — това, което казвате, е отлично. То дори ми напомня за наблюденията на скъпата ми сестра, но пък едва ли може да важи за тези дечица. Позволете на Роуз и Джеси свободно да разговарят с мен — в противен случай ще бъда лишен от главното удоволствие на посещението си. Обичам да разговарям с тях и това винаги ми е приятно.

— Нима не е тъй? — попита Джеси. — Много по-приятно отколкото ако е заобиколен от недодяланите момчета. Самата вие ги наричате така, мамо.

— Да, mignonne 78 78 Мъничка (фр.) — Б.пр. , хиляди пъти по-приятно; стига ми, че по цял ден около мен има куп недодялани момчета, poulet 79 79 Пиленце (фр.) — Б.пр. .

— И без това — продължи Джеси — повечето хора обръщат внимание само на момчетата, изглежда, всички мои чичовци и лели мислят, че племенниците им са по-добри от племенничките им; а когато тук идват на гости господа, те винаги разговарят с Матю, Марк и Мартин и никога с Роуз или с мен. Мистър Мур е наш приятел и ние ще си го запазим, но знай, Роуз, че той е не толкова твой приятел, колкото мой. Той е моят личен приятел, запомни това!

При тези думи тя повдигна малката си ръчичка с поучителен жест.

Роуз бе свикнала с поучителните жестове на тази ръчичка. Всеки ден нейната воля бе прекършвана от волята на малката буйна Джеси — тя бе ръководена и побеждавана от Джеси в хиляди неща. Винаги когато се появяваше възможност да изтъкнат себе си или да се позабавляват, Джеси заставаше начело, а Роуз безмълвно се оттегляше назад; а когато трудните страни на живота — работа или пък някакви лишения — се изправяха пред тях, Роуз инстинктивно се нагърбваше, като добавка към своя дял, с това, което можеше да поеме от дела на сестра си. Джеси бе вече решила за себе си, че когато порасне достатъчно, ще се омъжи, а за Роуз бе отредила съдбата на стара мома, която да живее с нея, да се грижи за децата й и за дома й. Подобно състояние на нещата не е рядко явление между две сестри, когато едната от тях е по-невзрачна, а другата е красива; но ако в този случай съществуваше някаква разлика във външността, то предимството бе на страната на Роуз — нейното лице притежаваше по-правилни черти от изостреното лице на сестра й. Джеси обаче бе предопределена да притежава, наред с развитата си интелигентност, дара на очарованието, силата да пленява, когато, където и когото пожелае. Роуз щеше да има прекрасна и щедра душа, високообразован и благороден ум, предано сърце, но умението да пленява нямаше да й принадлежи.