Шарлот Бронте - Шърли

— Много добре, господине, благодаря ви — каза Мур. — Довиждане, господа — добави той, като любезно ги проводи до вратата и я затвори след тях.

През останалата част от деня Мур бе мълчалив и сериозен. Дори не размени никаква духовитост с Джо Скот, който пък, от своя страна, говореше на господаря си само за онова, което бе абсолютно необходимо за хода на работата, но често го поглеждаше с крайчеца на окото си, често идваше в кантората, за да стъкне огъня в камината, а веднъж, когато заключваше в края на работния ден (тъкачницата бе с намален работен ден поради застоя в търговията), отбеляза, че вечерта е приятна и че той би препоръчал на мистър Мур да се поразходи на чист въздух — щяло да му бъде от полза.

Чул тази препоръка, мистър Мур избухна в кратък смях и след като попита Джо на какво се дължи тази негова загриженост и дали не го мисли за някоя жена или дете, грабна ключовете от ръката му и го избута навън, но го повика обратно още преди да е стигнал до портата на двора.

— Джо, познаваш ли семейството на Фарън? Май не са много заможни, а?

— Как могат да са заможни, сър, като са без работа вече трети месец? И сам можете да се убедите, че при Уилям работите отиват на зле — останал е без пукната пара, а вече са продали повечето от покъщнината си.

— Беше добър работник, нали?

— Никога не сме имали по-добър, сър, откакто сме се захванали с тази тъкачница.

— Предполагам, че в семейството му са свестни?

— По-свестни не съм срещал — жена му е много умна и държи толкова чисто, че у тях спокойно можете да се храните на пода. Но в момента са много зле. Да можеше Уилям да започне работа като градинар или нещо подобно — той разбира от градинарство. Разправят, че навремето живял с някакъв шотландец, който го научил на тънкостите в този занаят.

— Сега можеш да си вървиш, Джо. Няма нужда да стоиш тук и да ме зяпаш така.

— Някакви нареждания, сър?

— Никакви, освен да изчезнеш оттук.

Което Джо съответно и направи.

Често пролетните вечери са студени и влажни и макар че денят бе хубав, стоплен още от утринното слънце, при залез въздухът поизстина и стегна земята, а преди да се здрачи, сланата коварно започна да полазва по избуяващата трева и по още неразтворилите се пъпки. Тя оцвети в бяло плочника пред Брайърмейнс (жилището на мистър Йорк), като тихомълком опустоши някои от нежните цветя, наболи в градината и по мъхавата повърхност на моравата му. А голямото дърво с дебел ствол и ширнали се клони, което охраняваше най-близкия до пътя фронтон, сякаш се мъчеше да се опълчи срещу сланата, която искаше да попари още голите му клони; подобна борба водеше и безлистната горичка от орехови дървета, издигащи се зад къщата.

В сумрака на безлунната, макар и звездна нощ живо блещукаха светлините на прозорците, които съвсем не навяваха мрачни мисли за самота, нито дори за тишина. Брайърмейнс бе близо до пътя. Това бе доста стар дом построен още преди да прокарат този път, а в годините, когато една виеща се в гората пътека представляваше единственият начин да се стигне до това място. Брайърфийлд бе само на една миля от тук — от тази посока долиташе глъчка, а и отблясъците му лесно можеха да се видят. „Брайърчапъл“ един просторен и новоизлюпен методистки храм на бога се издигаше на стотина крачки оттук; и тъй като дори и сега в него се извършваше богослужение, светлините от прозорците му хвърляха ярки отблясъци върху пътя, докато един химн от най-необичайно естество, който би накарал всеки истински квакер да почувствува неудържимо желание за танц, будеше ехото от всички краища на околността. Само някои откъслечни думи се чуваха по-отчетливо — ето два примера от текстовете на две различни мелодии, защото певците преминаваха от химн на химн и от мелодия на мелодия със завидна лекота и размах.

Последва звънка молитва, придружена от страховити стенания. Един вик „Намерих свободата!“ и цял хор „Доуд на Бил намери свободата!“ отекнаха откъм църквата, а след това подеха всички гърла на събраното там множество: