Шарлот Бронте - Шърли

Походът към Рим, жалбата на майката, продължителната съпротива, възтържествуването на добрите страсти над лошите в края, което винаги трябва да е присъщо на един благороден характер, яростта на Авфидий от това, което той считаше за слабост у своя съюзник, смъртта на Кориолан, мъката на неговия голям враг във финалната сцена — всички тези картини, изтъкани от истина с могъщ заряд и сила, преминаваха една след друга и отнасяха със себе си в своето дълбоко и устремно течение сърцето и ума на читател и слушател.

— Почувствувахте ли сега Шекспир? — попита Каролайн десетина минути след като братовчед й бе затворил книгата.

— Струва ми се, че да.

— И открихте ли в Кориолан нещо от себе си?

— Може би.

— Не носи ли той в себе си и грешки, и величие?

Мур кимна утвърдително.

— А каква е неговата грешка? Какво навлече омразата на гражданството върху него? Какво доведе до неговото заточаване от собствените му сънародници?

— А според вас коя е причината?

— Питам ви отново. Дали причината е в гордостта, която всекидневните успехи опетняват винаги; или в липсата у него на способността схваща как най-пълно би използвал възможностите си; или най-сетне, в твърдия му нрав, поради който не се е променил, като е сменял седлото за креслото, а е искал да дава заповеди на мира, тъй както ги е давал на войната… 63 63 „Кориолан“, монолог на Авфидий, действие IV, сцена пет, превод Валери Петров. — Б.пр.

— Сама отговорете, Сфинксе.

— Причината е смесица от всичко. А вие не трябва да се показвате горделив пред работниците си. Не пропускайте възможността да ги утешите и не проявявайте непреклонност, като отправяте молбите си така строго, сякаш са заповеди.

— Значи това е изводът ви от пиесата. Кое ви кара да мислите така?

— Желанието за вашето добро, грижата за безопасността ви, мили Робърт, и опасенията, че може да ви се случи нещо, породени от много работи, които чух напоследък.

— Кой ви е наговорил тези работи?

— Често чувам чичо ми да приказва за вас — възхвалява твърдия ви дух, решителния ви ум, презрението ви към непочтени врагове, намерението ви да не „скланяте глава пред тълпата“, както казва той.

— А вие желаете ли да склоня глава пред нея?

— Не, за нищо на света. Никога не съм желала да се унижавате, но някак си не мога да не мисля, че е несправедливо да се подвеждат всички бедни хора под това общо и обидно нарицателно „тълпа“ и да се отнася човек винаги надменно към тях.

— Вие сте една малка демократка, Каролайн — ако чичо ви разбереше това, какво ли щеше да каже?

— Както знаете, аз рядко разговарям с него и никога за подобни неща. Той е на мнение, че всичко друго, освен шиенето и готвенето е непосилно за женския ум и не му подхожда.

— А вие смятате ли, че добре разбирате нещата, по отношение, на които ме съветвате?

— До колкото се отнася до вас — да. Зная, че ще бъде по-добре за вас, ако вашите работници ви обичат, вместо да ви мразят, и съм убедена, че доброто отношение има много по-големи шансове да спечели почитта им, отколкото гордостта. Ако бяхте горд и хладен към мен и Хортенз, тогава щяхме ли да ви обичаме? Когато сте хладен с мен, както това става понякога, мога ли да се осмеля да бъда мила в отговор?

— Добре Лина, получих урока си и по езици, и по етика, а малко и по политика. Сега е ваш ред. Хортенз ми каза, че сте били завладяна от едно стихотворение от Андре Шение, което сте научили онзи ден — „La Jeune Captive“ 64 64 „Младата пленница“ (фр.) — Б.пр. . Помните ли го още?

— Струва ми се, че да.

— Кажете ми го тогава. Не бързайте и внимавайте за произношението си — нека да не се чуват английски „ъ“-та.

Каролайн, която започна с тих и доста колеблив глас, но набираше смелост с всеки нов ред, изрецитира прелестните стихове на Шение, като най-добре прозвучаха последните три строфи: