Шарлот Бронте - Шърли

Каролайн винаги носеше на шията си тънка копринена връвчица, към която имаше прикрепено украшение. Мисис Прайър бе виждала блясъка на златото му, но до този момент не го бе разглеждала по-отблизо. Нейната пациентка никога не се разделяше с него — когато бе облечена, то бе скрито в пазвата й, а когато лежеше в леглото, винаги го стискаше в ръката си. През този следобед Каролайн потъна в кратка дрямка — по-скоро летаргия, отколкото сън, — която понякога съкращаваше дългите дни; времето бе горещо и докато се обръщаше в неспокойния си трескав сън, тя отметна малко завивките си. Мисис Прайър се наведе, за да ги намести. Малката изнемощяла ръка, отпусната безчувствено върху гърдите на болната девойка, стискаше, както обикновено, ревностно пазеното съкровище — пръстите, толкова изтънели, че на човек му ставаше болно да ги гледа, сега бяха отпуснати в сън. Мисис Прайър внимателно развърза връвчицата и освободи от нея едно малко медальонче — то бе съвсем леко, сигурно девойката не бе разполагала със средства да си купи по-голямо. Под кристалното му капаче се виждаше черна къдрица, която бе твърде къса и твърда, за да е принадлежала на някоя жена.

Във вълнението си мисис Прайър, без да иска, леко опъна копринената връвчица — спящата девойка се сепна и се събуди. Обикновено мислите й в момент на пробуждане бяха някак разпилени, а погледът й — блуждаещ. Тя се надигна едва-едва и извика тъй, сякаш бе в лапите на някакъв кошмар:

— Не ми го отнемай, Робърт! То е последната ми утеха — позволи ми да си го запазя. На никого не съм казвала чия е тази къдрица и на никого не я показвам.

Мисис Прайър вече се бе скрила зад завесата. Облегната силно назад в едно дълбоко кресло до леглото, тя не можеше да бъде видяна. Каролайн обходи с поглед стаята и помисли, че е празна. Докато разпилените и мисли бавно се възвръщаха подобно на изнурени птици, свили криле, за да кацнат на нерадостния бряг на съзнанието й, Каролайн остана с впечатлението, че е сама в празнотата и безмълвието на стаята си. Още не се бе съвзела — вероятно никога повече нямаше да притежава самообладанието и хладнокръвието на здравия човек. А може би този свят, в който живееха силните и преуспяващите, вече се бе изплъзнал завинаги изпод нозете й — поне така и се струваше напоследък. Когато бе здрава, никога не бе разсъждавала на глас, но сега думите започнаха да се ронят от устните й, без сама да забележи.

„О! Трябва да го видя още веднъж, преди всичко да е свършило — небето трябва да ми помогне за това — простена тя. — Дано бог ме дари с тази малка утеха, преди да умра! — бе скромната й молба.

Но той не ще узнае, че съм болна, преди да съм си отишла от този свят. И ще дойде, когато вече са ме положили в ковчега, а аз ще бъда безчувствена, студена и вдървена. Какво ще изпитва тогава отлитналата ми душа? Дали ще може да види или разбере какво става с плътта? Може ли духът по някакъв начин да влезе във връзка с живите? Могат ли мъртвите да посещават онези, които са оставили след себе си? Могат ли природните елементи да бъдат посланици на безплътния дух? Ще ме отведат ли вятърът, водата, огънят при Мур? Нима не означава нищо, че понякога вятърът сякаш говори съвсем отчетливо, че пее тъй, както съм го чувала да пее напоследък в нощта, или минава покрай прозореца с ридание, сякаш плаче за мъка, която тепърва ще настъпи? Нима не е понесъл в себе си нищо, нима нищо не му вдъхва душа? Но нали той ми подсказа една вечер думи — от него се лееше песен, която можех да запиша, само че бях уплашена и не посмях да стана, за да потърся хартия и молив в тъмнината. Какво е това електричество, за което говорят — чиито промени ни карали да се чувствуваме добре или зле, чиято липса или излишество били вредни, а равновесието му съживявало? Какви са всички тези влияния, които ни заобикалят в атмосферата и докосват нервите ни така, сякаш са опънати струни на музикален инструмент, като изтръгват от тях ту прекрасен акорд, ту писък, ту ликуваща радост или най-тъжен вопъл? Къде е другият свят? Какво е другият живот? Но защо ли питам? Нима нямам причина да мисля, че стрелките на моя часовник се движат прекалено бързо, за да наближат часа, в който всички тайни ще бъдат разбулени? Нима не зная, че Великото тайнство ще ме сполети преждевременно? О, Велик дух, ти, на чиято доброта се доверявам, ти, към когото още от ранно детство съм се обръщала с молитви ден и нощ като към мой баща, подкрепи слабото творение на своите ръце! Дай ми сила за изпитанието, от което се ужасявам и през което трябва да премина! Помогни ми! Дай ми търпение! Дай ми, о, дай ми ВЯРА!“