Шарлот Бронте - Шърли

„Как съм могла да помисля, че си приличат? — питаше се тя. — Сега виждам, че Луис прилича на Хортенз, а не на Робърт.“

И това отчасти бе истина — Луис по-скоро притежаваше късия нос и издължената горна устна на сестра си, отколкото изтънчените черти на брат си. Той имаше нейния овал на устата и брадичката, който беше по-малко решителен, точен и изчистен от този на младия собственик на тъкачницата. Изражението му, макар да излъчваше съсредоточена замисленост, едва ли можеше да се нарече живо и проницателно. Седнал до него, човек би си помислил, че един по-буден, но вероятно и по-благ характер от този на по-възрастния брат караше близостта на по-младия да вдъхва спокойствие.

Въпреки че нито бе срещнал погледа на Каролайн, нито пък го бе потърсил, Робърт вероятно усети, че нейният взор се е насочил и спрял върху него — остави албума с гравюрите и след като се приближи към мястото й, седна до нея. Тя поднови разговора си с Луис, но докато разговаряше с него, мислите й летяха в друга посока — сърцето й изпращаше своите сигнали към онази страна, към която тя бе полуизвърнала лицето си. Каролайн признаваше, че Луис бе улегнал, мъжествен и внимателен, но се прекланяше пред тайнствената сила на Робърт. Макар че той не продумваше нищо, макар че едва ли докосваше дори и крайчеца на шала или белите гънки на роклята й, близостта му й действуваща като магия. Ако трябваше да разговаря само с него, това щеше да я потисне, но когато бе свободна да разговаря с друг, присъствието му я изпълваше с вълнение. Думите й се лееха непринудено — това бяха думи весели, игриви и колоритни. Изразът на съпричастие и спокойното поведение на слушателя й я накараха да се отпусне. Сдържаното удоволствие, за което свидетелствуваше усмивката му, накара да се проявят всички прекрасни качества на природата й. Тя почувствува, че тази вечер се проявява в благоприятна светлина и тъй като Робърт бе наблюдател, тази мисъл я зарадва. Но ако той си тръгнеше, ентусиазмът веднага щеше да бъде последван от униние.

Ала слънцето на радостта й свети твърде кратко — много скоро бе засенчено от облак.

Хортенз, която от известно време се бе заела с грижи за вечерята и в този момент разчистваше някакви книги от малката масичка, за да направи място за подноса, насочи вниманието на Робърт към вазата с цветята, чиито алени, снежнобели и златни листенца блестяха на светлината на свещта.

— Изпратиха ги от Фийлдхед — каза тя. — Без съмнение те са подарък за теб — знаем кой е любимецът там. Във всеки случай не съм аз.

Цяло чудо бе човек да чуе Хортенз да се шегува — това бе знак, че е в отлично настроение.

— Това трябва да означава, че любимецът е Робърт, така ли? — попита Луис.

— Mon cher — отвърна Хортенз, — Robert — c’est tout се qu’il у a de plus precieux au monde: a cote de lui, le reste du genre humain n’est que du rebut. N’ai-je pas raison, mon enfant? 124 124 Драги мой, на света няма по-прекрасен от Робърт — в сравнение с него всички останали са просто нищо. Това не е ли самата истина, дете мое? (фр.) — Б.пр. — добави тя, обръщайки се към Каролайн.

Каролайн бе принудена да отвърне с „да“ и светлинката й угасна, звездата й помръкна при изричането на тази дума.

— Et toi, Robert 125 125 А ти, Робърт? (фр.) — Б.пр. ? — попита Луис.

— Попитай сам, когато ти се удаде възможност — бе тихият отговор.

Каролайн не прояви интерес към това дали Мур се изчерви или побледня — тя откри, че е станало късно и че трябва да си върви у дома. Твърдо бе решила да си върви и сега дори и Робърт не бе в състояние да я задържи.

Понякога бъдещето сякаш ни предупреждава с притихнал стон за събитията, които ще ни донесе, подобно на приближаваща, но още далечна буря, която с воя на вятъра, с аленото зарево на небето, със странно разкъсаните облаци предвещава вихър, достатъчно силен, за да осее морето с отломки; или пък донася под прикритието на мъглата жълтата зараза на епидемиите, като залива белите западни острови с отровните дихания на Изтока и замъглява прозорците на английските домове с дъха на индийската чума. Друг път това бъдеще внезапно се разтваря, сякаш някоя скала се е разцепила и в нея е зейнал гроб, от който се надига тялото на заспалия в него. Преди да съберете мислите си, вие вече сте лице в лице с една забулена и неочаквана беда — новия Лазар.

Каролайн Хелстоун се прибра у дома си в добро здраве или поне така си мислеше. Но когато се събуди на следното утро, тя се почувствува много отпаднала. На закуска, както и в другите часове за храна, нямаше никакъв апетит — вкусните ястия и изглеждаха като пепел и трици.