Шарлот Бронте - Шърли

— Била съм автомат? Много добре! Остави ме тогава на мира! — обади се Роуз от ъгъла, където бе седнала на килима край библиотеката с разтворена на коленете книга. — Как сте, мис Хелстоун? — добави тя, като хвърли бегъл поглед към тази, на която говореше, а след това отново сведе надолу към книгата своите сиви, необикновени очи, погълната от нейните страници.

Каролайн я погледна скришом, като се замисли за вглъбеното й младежко изражение. Забеляза някакво несъзнателно движение по устните на четящото момиче — движение, което издаваше твърд характер. Каролайн притежаваше такт и проницателност — усещаше, че Роуз Йорк е особено дете, че в нея има нещо неповторимо. Тя знаеше как да се държи с нея. Като се приближи тихо, Каролайн коленичи на килима до момичето и погледна през малкото рамо към книгата. Това бе един от романите на мисис Радклиф 117 117 Ан Радклиф (1764–1823) — английска писателка, основоположничка на готическия жанр в английския роман. — Б.пр. — „Италианецът“.

Двете почетоха известно време заедно, без да продумат. След малко Роуз прояви вниманието си към нея, като я попита, преди да обърне нова страница:

— Свършихте ли?

Каролайн само кимна утвърдително.

— Харесва ли ви? — не след дълго попита Роуз.

— Преди много време, когато я четох като малка, тази книга ме бе грабнала изцяло.

— Защо?

— Началото й бе толкова обещаващо. То ме накара с трепет да очаквам някаква невероятна история, която трябваше да се случи по-нататък.

— Когато човек я чете, изпитва чувството, че е далеч от Англия, че наистина е в Италия, под друго небе — онова синьо южно небе, което пътешествениците описват.

— Усещате това, нали, Роуз?

— Тази книга ме изпълва с копнеж да пътувам, мис Хелстоун.

— Когато пораснете, може би желанието ви ще се осъществи.

— Решена съм сама да намеря начин да го осъществя, ако никой не ми помогне. Не мога да прекарам целия си живот в Брайърфийлд. Сравнен с мирозданието, светът съвсем не е толкова голям — трябва да видя поне външността на нашата собствена кръгла планета.

— Каква част от външността й?

— Първо това полукълбо, в което живеем, а след това другото. Решила съм животът ми наистина да бъде живот, а не мрачен сън като този на жабата под камъка, нито пък дълга и бавна смърт като вашата в дома на чичо ви.

— Като моята? Какво искате да кажете, дете?

— Нима не е равносилно на бавна смърт да сте винаги затворена в онази пасторска къща? Всеки път, когато минавам покрай това място, то ми напомня на гробница е прозорци. Никога не съм виждала някой да се суети пред вратата, не съм чувала шум да долита отвъд зида — сигурно и от комините никога не излиза дим. Какво правите там?

— Шия, чета, уча уроците си.

— Щастлива ли сте?

— А нима ще бъда по-щастлива, ако тръгна да скитам по чужди страни сама, както искате да сторите вие?

— Много по-щастлива, дори и да не правехте нищо друго, освен да скитате. Но не забравяйте, че аз ще имам определена цел — ала дори и да тръгнехте просто ей така, като някоя омагьосана принцеса от приказките, пак щяхте да бъдете по-щастлива от сега. Само за един ден щяхте да минете покрай много хълмове, гори и реки и всички те щяха непрекъснато да менят вида си — когато слънцето ги огрява или се скрива зад някой облак, когато времето е влажно или сухо, когато е тъмно или светло. В дома на брайърфийлдския пастор нищо не се променя — мазилката по таваните в стаите, тапетите по стените, пердетата, килимите, столовете, — всичко е винаги едно и също.

— Промяната необходима ли е за щастието?

— Да.

— А може ли да го замени?

— Не зная. Но си мисля, че еднообразието и смъртта са почти равнозначни.

На това място се обади Джеси.

— Не е ли луда? — попита тя.

— Но, Роуз — продължи Каролайн, — аз се страхувам да водя живот на пътешественик. Поне за мен всичко би свършило като историята, която четете в момента — с разочарование, празнота и душевно терзание.

— Така ли завършва „Италианецът“?

— Такова бе мнението ми, когато я прочетох.

— По-добре е да опиташ всичко и да не откриеш смисъл в него, отколкото да не опиташ нищо и да пропилееш живота си. Все едно човек да извърши греха на онзи окаян мързеливец, който погребал таланта си, като го завързал в кърпа! 118 118 Има се предвид библейската притча за талантите (Евангелие от Матея, 25:24 — 28). — Б.пр.

— Роуз — отбеляза мисис Йорк, — истинското удовлетворение се постига единствено когато човек изпълни дълга си.