Шарлот Бронте - Шърли

Каролайн отвърна, че Шърли и допада.

— Несъмнено това е взаимно — каза Мур. — Ако Шърли твърди, че ви е приятелка, бъдете сигурна, че е искрена — тя не умее да се преструва и ненавижда лицемерието. Каролайн, никога ли вече няма да ви видим в нашия дом?

— Предполагам, че не, освен ако чичо ми не промени становището си.

— Много ли сте самотна сега?

— Да, много. Единствената компания, която ми доставя радост, е тази на мис Кийлдар.

— Надявам се, че напоследък сте се чувствували добре?

— Да.

— Трябва повече да се грижите за себе си. Не пренебрегвайте движението. Знаете ли, изглеждате ми малко променена — като че ли сте посърнали и побледнели. Чичо ви добър ли е към вас?

— Да, държи се с мен както винаги.

— Което ще рече, че не е много внимателен, нито особено нежен или грижлив. Какво ви мъчи? Кажете ми, Лина?

— Нищо, Робърт. — Но гласът й потрепна.

— Това нищо означава, че е нещо, което не искате да ми кажете. Не желаете да ми се доверите. Значи раздялата ще ни отчужди, така ли?

— Не зная. Понякога се страхувам, че е така.

— Но тя не трябва да оказва подобно влияние. Как бе онази песен? „Нима ще забравим приятелите стари, отминалите дни?“

— Не съм забравила, Робърт.

— Вече има, струва ми се, два месеца, Каролайн, откакто не сте идвали у дома.

— Откакто не съм била вътре в дома ви — да.

— Минавали сте покрай него, когато сте се разхождали, така ли?

— Понякога вечер отивах там, където свършва полето, и гледах надолу. Веднъж видях Хортенз в градината да полива цветята. Зная и по кое време палите лампата в кантората си — често пъти съм чакала, докато светне. Виждала съм ви как се навеждате между нея и прозореца. Знаех, че сте вие, можех да разпозная очертанията на фигурата ви.

— Чудно как не съм се натъкнал на вас — обикновено след залез-слънце се разхождам до възвишението над клисурата, където започват полята.

— Зная. Една вечер почти щях да ви заговоря, толкова близо минахте покрай мен.

— Нима? Минал съм покрай вас, а не съм ви видял! Сам ли бях?

— Виждала съм ви два пъти, и двата пъти не бяхте сам.

— Кой ли е бил с мен? Навярно Джо Скот или пък сянката ми на лунна светлина.

— Не. Нито Джо Скот, нито сянката ви, Робърт. Първия път бяхте с мистър Йорк, а втория път това, което нарекохте сянката си, бе фигура с бяло чело, тъмни къдрици и искряща огърлица на шията. Но успях само за малко да ви зърна с тази приказна сянка, не дочаках да чуя разговора ви.

— Изглежда, че се разхождате наоколо невидима. Тази вечер забелязах пръстен на ръката ви, да не би да е някой вълшебен пръстен? Отсега нататък, когато си седя в кантората сам, може да е и посред нощ, ще си позволя да виждам в представите си как Каролайн се надвесва над рамото ми и чете от същата тетрадка или седи до мен, улисана в някаква своя работа и от време на време повдига невидимите си очи към лицето ми, за да прочете мислите ми.

— Не трябва да се боите от подобна опасност — аз няма да се приближавам, а ще остана на разстояние и ще наблюдавам какво ще стане с вас.

— Когато се разхождам вечер покрай живия плет, след като тъкачницата вече е затворена, или през нощта, когато заемам мястото на пазача, ще си представям, че пърхането на всяка малка птичка над гнездото й шумоленето на всяко клонче е шумът от вашите движения. Сенките на дърветата ще приемат формата на тялото ви, ще ви зървам сред белите цветове на глога. Лина, вие постоянно ще ме спохождате.

— Никога няма да съм там, където не ще желаете да бъда, нито ще видя или чуя онова, което ще пожелаете да остане невидяно и нечуто.

— Ще ви виждам в моята собствена тъкачница посред бял ден — всъщност вече веднъж ви видях там. Само преди седмица бях застанал в дъното на едно от дългите работни помещения, а в другия край работеха момичетата. Стори ми се, че сред няколко от тях, които се движеха насам-натам, зърнах фигура, която приличаше на вашата. Сигурно бе игра на светлината или някаква мамеща сянка. Приближих се до групата, но това, което търсех, бе изчезнало — озовах се между две червендалести девойки в престилки.

— Няма да ви последвам в тъкачницата, Робърт, освен ако вие не ме повикате там.

— Но това не е единственият случай, когато въображението ми ме е подлъгвало. Една нощ, когато се връщах късно от пазар, влязох в дневната с надеждата да намеря там Хортенз. Но вместо нея помислих, че съм намерил вас. В стаята нямаше свещ, тъй като сестра ми я бе отнесла горе със себе си. Кепенците не бяха спуснати и през прозорците проникваха широки лунни лъчи — вие бяхте до прозореца, отдръпнала се малко настрани в поза, обичайна за вас. Бяхте облечена в бяло, както съм ви виждал облечена за вечерно празненство.