Джеймс Купър - Лоцманът

— Ах, Джон, Джон! Макар че тези слова могат да звучат като музика в ушите на метежници, за мен те са безумен брътвеж. Напразно създавате нови системи на управление или по-право на анархия и безредие, противни на всичко, което са вършили досега или ще вършат занапред хората в мир и щастие. Какво струват твоите висши съображения и лъжливи доводи пред влеченията на сърцето? То именно ни подсказва къде е родината ни и как да я обичаме.

— Ти говориш като слаба жена, робуваща на предразсъдъците си — каза лоцманът по-спокойно, като жена, готова да окове народите във веригите, в които сте оковани вие, жените — и млади, и стари.

— А има ли по-свети и по-здрави връзки от семейните? — запита Елис. Нима сам бог не е създал домашното огнище и нима народите не водят началото си от семейството, както клоните — от стъблото, докато дървото не се разпростре надлъж и нашир? Връзките, които съединяват човека с неговия народ, са стари и свети; който ги разкъса, се покрива с позор.

Лоцманът се усмихна презрително и като разтвори предницата на грубата си горна дреха, извади оттам един подир друг няколко предмета, които с озарено от гордост лице показа на посетителката си.

— Гледай, Елис — рече той. Това ли наричаш позор? Този широк пергамент с внушителен печат и с височайшия подпис на крал Людовик! Погледни и тоя кръст, украсен със скъпоценни камъни, подарък от същата знатна ръка! Нима се дават такива подаръци на хора, покрити с позор? И прилично ли е да се петни с обидното прозвище „шотландски пират“ човек, когото крале и благородници са удостоявали със своето благоволение?

— А мигар не си заслужил това прозвище, Джон, с безпошадността и злобата си? Готова съм да целуна залъгалките, които ми показваш, дори и да са хиляди пъти по-грозни, но да са окачени на гърдите ти от твоя законен господар. А сега те ми се виждат като незаличими петна върху опозореното ти име. Що се отнася до твоите покровители, чувала съм за тях. И ми се струва, че една кралица трябва да се занимава с по-почтена работа, вместо да поощрява с усмивки неверните поданици на други монарси, дори и да са нейни врагове. Само господ знае кога ще стовари гнева си върху нея и ще надигне брожение сред собствения й народ! И тогава тя горчиво ще се разкайва, че сама е подстрекавала към метеж!

— Това, че прекрасната кралица Антоанета е удостоила моите заслуги с частица от височайшото си одобрение, не е за мен единствената награда — отвърна лоцманът с престорена скромност, макар че спотаената гордост прозираше във високомерната му поза. Но, не произнасяй нито една укорителна дума за нея, защото не знаеш кого съдиш. Тя се слави не толкова със знатното си потекло и високото си положение, колкото с добродетелите и красотата си. Никоя друга жена в Европа не може да се мери с нея — дъщеря на император, съпруга на най-могъщия крал, добра и обичана покровителка на своя народ, който я обожава! Животът й е безупречен и никой простосмъртен няма право да я съди, дори и да заслужава това. Волята на провидението я е поставила над всякакви човешки злочестини.

— Но нима е непогрешима, Джон? Възмездието е естествена и неизбежна последица от греха. И ако не е надарена с някаква недостъпна за другите хора чистота, може би ще трябва да изпита върху себе си суровата десница на тоя, в чиито очи целият неин блясък и властта й са ефирни като въздуха, който диша, и нищожни в сравнение с неговия справедлив закон. Но ако се гордееш с това, че ти е било позволено да целунеш крайчеца на роклята на френската кралица и че си бил приет в обществото на знатни дами, които се перчат с богатата си премяна, можеш ли да се похвалиш също, че си намерил между тях такава, чийто език е бил достатъчно смел, за Да ти каже истината, а сърцето й — в пълно съзвучие с нейните думи?

— Разбира се, никоя от тях не ме е обсипвала с такива упреци, каквито чух тази нощ от Елис Дънскоум, с която се срещнах след шест години дълга раздяла — отвърна лоцманът.

— Аз ти казах светата истина, Джон, и искам да се вслушаш в думите ми, макар и да не си свикнал да чуваш такива неща. О, помни, че жената, която се осмели тъй дръзко да упрекне човека, чието име всява ужас сред обитателите на тия брегове, прави това само от загриженост за твоето бъдещо благополучие.

— Елис, Елис! Ти ме подлудяваш с тия глупави речи! Нима съм чудовище за сплашване на беззащитни жени и безпомощни деца? Какво значат тези епитети, прикачени към името ми? Мигар ще повярваш на гнусните клевети, с които винаги си служат вашите управници, за да помрачат славата на тия, които им се противопоставят, а особено когато вършат това успешно? Моето име може да е страшно за офицерите от кралския флот, но къде и кога е било страшилище за безпомощните мирни люде?