Джеймс Купър - Лоцманът

Часовоят се колебаеше. Присъствието на такива хубавици го смущаваше, но някакъв вътрешен глас му напомняше за дълга. За щастие, изведнъж му хрумна една мисъл, която го избавяше от затруднението и същевременно му позволяваше да изпълни молбата или по-право заповедта на дамата. Той й подаде ключовете и каза:

— Вземете ги, милейди. Наредено ми е да не пускам арестантите навън, но никой не ми е казал да не пускам хора при тях. Когато свършите работата си, моля да ми върнете ключовете, за да си нямам главоболия. Защото ако вратите не са заключени, не смея нито за миг да откъсна очи от тях. Сесилия обеща да върне ключовете и с трепереща ръка вече пъхна единия от тях в ключалката, но Елис Дънскоум я спря и се обърна към войника:

— Ти каза, че са трима. Възрастни хора ли са?

— Не, милейди, все добри, здрави момци, само да служат на негово величество, а не да бягат от служба.

— Нима са все еднакви по години и по външност? Питам, защото имам един приятел, който направил някакви хлапашки пакости, и разправят, че на всички свои глупости отгоре взел, че хванал морето.

— Тук няма хлапак. В крайната стая отляво има един здравеняк, около тридесетгодишен, с войнишка осанка, който, както предполага капитанът, изглежда, е носил някога мускет. Заръчано ми е да го следя особено внимателно. До него се намира един чудно красив млад момък. Тъжно ти става, като си помислиш какво го чака, ако действително е избягал от кораба си. А в най-отсамната стая е настанен един нисък, тихичък, благ човечец, комуто по подхожда да бъде пастор, отколкото моряк или войник.

Елис закри за миг лицето си с ръка, но се окопити и продължи:

— С благост се постига повече, отколкото със заплахи. Ето ти една гвинея. Отдръпни се в дъното на коридора, оттам също ще можеш да следиш добре вратите. А, ние ще влезем при тия клетници и ще се помъчим да научим от тях кои са в действителност и какво търсят тук.

Войникът взе парите и като се огледа боязливо, най-после реши, че няма нищо страшно. Тия хора не могат да избягат, без да минат край него, по стълбата. Когато часовоят се отдалечи на такова разстояние, че да не може да чува нищо, Елис Дънскоум се обърна към другарките си. Трескави румени петна обагряха бузите й.

— Безсмислено е да крия от вас, че се надявам да срещна човека, чийто глас, изглежда, наистина съм чула тази вечер, когато помислих, че така ми се е сторило. Няма съмнение, той е, защото зная, че е на страната на размирните американци в тази братоубийствена война. Не, не ми се сърдете, мис Плаудън! Спомнете си, че съм родена на тоя остров. И съм дошла тук не от суетност или слабост, мис Хауард, а за да предотвратя кръвопролитие. — Тя помълча, като че ли се бореше с вътрешното вълнение.

— Но само бог може да бъде свидетел на нашата среща.

— Тогава вървете! — каза Кетрин, която скришом се радваше на решителността на Елис. А, в това време ние ще видим кои са другите.

Елис Дънскоум завъртя ключа, отвори полекичка вратата, помоли другарките си да й почукат, когато си тръгнат, и тутакси се мушна в стаята.

Сесилия и нейната братовчедка пристъпиха към следващата врата, отвориха я мълчаливо и влязоха предпазливо. Кетрин Плаудън, осведомена за разпорежданията на полковник Хауард, знаеше, че когато заповяда да се занесат одеяла на арестуваните, той не сметна за необходимо да осигури каквито и да било други удобства на тия хора, които според него почти цял живот са спали на голи дъски.

Затова момичетата завариха младия моряк изтегнат на коравия под, завит с грубо одеяло и дълбоко заспал. Гостенките стъпваха тъй плахо и влязоха тъй безшумно, че спящият не помръдна даже и когато съвсем се приближиха до него. Главата на пленника лежеше на пънче. С една ръка бе закрил лицето си, за да не допира до грапавото дърво, а другата бе пъхнал в пазвата си, където тя стоеше спокойно върху дръжката на една кама. И макар че спеше дълбоко, сънят му беше неестествен и неспокоен. Дишаше тежко и ускорено, а от време на време промърморваше бързо нещо неразбрано. От тоя момент Сесилия Хауард, като че ли изцяло се промени. Досега тя просто бе следвала братовчедката си, която със своята живост и предприемчивост беше отличен водач. Но, сега тя изпревари Кетрин и като освети с лампата лицето на спящия, наведе се над него и почна да го разглежда внимателно и тревожно.

— Права ли съм? — прошепна Кетрин.

— Да го пази милостивият бог! — промълви Сесилия, трепвайки неволно, когато се увери, че вижда Грифит. Да, Кетрин, той е.