Джеймс Купър - Лоцманът

— Спокойно, мистър Барнстейбъл, спокойно — прекъсна го капитанът, защото над двата кораба бе надвиснала такава напрегната тишина, че се чуваше дори как скърцат въжетата на шхуната, разлюлявана върху вълните. Задачата, с която ни е пратил Конгресът, трябва да се изпълни, дори с риск за живота ни.

— Аз не скъпя живота си, капитан Мънсън — отвърна Барнстейбъл, обаче безотговорно е да се завре кораб в такова място! Ала сега е време за работа, а не за приказки. Щом тук е опасно за кораб с малко газене, какво ще стане с фрегатата? Не е ли по-добре да мина напред и да се опитам да ви намеря път?

— Благодаря ви — каза лоцманът. Предложението ви е великодушно, но безполезно за нас. За щастие аз добре познавам дъното по тия места, затова трябва да се доверя само на паметта си и на божията милост. Вдигнете платна, вдигнете платна, сър, пък ако не успеете, и ние ще рискуваме да вдигнем котва.

Всички се заловиха незабавно да изпълнят командата и скоро над „Ариел“ се издуха платната. Макар, че никакъв полъх на вятър не се усещаше, малката шхуна беше тъй лека, че с помощта на отлива съумя да преодолее надигащите се насреща й вълни и след няколко минути ниският й корпус вече едва се забелязваше на фона на светлата ивица над хоризонта, над който стърчеше само силуетът на платната й. Скоро и техните върхове потънаха в тъмата на облаците.

Грифит, както всички останали младши офицери, бе слушал гореописания разговор в пълно мълчание, но щом „Ариел“ почна да изчезва от погледа, скочи пъргаво от оръдието на палубата и извика:

— Плъзга се тъй леко, като че слиза от стапела! Да вдигна ли котва, сър, и да последвам шхуната?

— Нямаме друг избор — отговори капитанът. Чухте ли въпроса, мистър Грей? Да вдигнем ли котва?

— Не остава нищо друго, капитан Мънсън. Но при такъв слаб отлив трудно ще се измъкнем оттук — отвърна лоцманът. Бих дал пет години от живота си, който зная, ще бъде кратък, ако фрегатата стоеше поне една миля по-навътре в морето.

Тази забележка бе чута само от командира на фрегатата, който пак се дръпна настрана с лоцмана и двамата подновиха тайнствения си разговор. Но щом разбра, че капитанът е съгласен, Грифит моментално изкомандува по рупора: „Вдигни котвата!“ Отново запищя свирката и затрополяха моряшки нозе около рудана. Едновременно с вдигането на котвата платната бяха отвързани от рейте и се разтвориха, сякаш подканяха бреговия бриз да ги надуе. При всички тия маневри гласът на първия лейтенант гърмеше през рупора, давайки разпореждания, които се изпълняваха с бързината на мисълта. Навред се мяркаха хора като смътни петна в мъждивата светлина, която се процеждаше от небето. Накацали по реите, увиснали на вантите, сякаш плуваха във въздуха, и от всички страни, от всяко въже, от всяка мачта на кораба се чуваха странни викове: „Форбомбрамселът готов!“ — крещеше пискливо някой, като че от облаците. „Фокреята готова!“ — ревеше хриплив моряшки глас отдолу. „На кърмата всичко готово, сър!“ — викаше трети от друга посока. А след няколко минути бе дадена заповед: „Вдигай платната!“

Бледата светлина от небето сега бе засенчена от надвисналите платна и по палубите на кораба притъмня още повече, от което фенерите, като че ли засветиха по-ярко, а предметите зад борда придобиха още по-мрачен и зловещ вид.

Сега всички, с изключение на командира и лоцмана, бяха заети да приведат кораба колкото се може по-бързо в движение. Викът: „Върти! Върти!“ — повторен гръмогласно от петдесет гърла, и бързото въртене на рудана показваха, че котвата се е откъснала от дъното и се вдига. Скърцането на скрипците при навиването на въжетата се смесваше с резките подвиквания на боцмана и помощниците му и макар че на човек, свикнал само с живота на сушата, всичко това би се сторило бъркотия и суетня, благодарение на дългогодишната си практика и строга дисциплина екипажът съумя да вдигне всички платна на кораба — от палубата до върха на мачтите за по-малко време, отколкото ни беше нужно, за да опишем това.

Първите няколко минути офицерите бяха доволни от резултата, защото макар че тежките долни платна продължаваха да пляскат лениво по мачтите, по-леките на горните реи се надуха и корабът почна забележимо да чувствува техния тласък.

— Върви! Върви! — провикна се радостно Грифит. Ах, вагабонтин такъв! Обича сушата толкова, колкото рибата, която не може без вода! Значи, все пак горе духа малко ветрец.

— Това е само предсмъртното му дихание — чу се до него тихият, спокоен глас на лоцмана, но думите му бяха тъй неочаквани, че Грифит се сепна. Да забравим всичко, млади човече, освен хората, чийто живот тая нощ зависи от вашите усилия и от моите знания.