Джеймс Купър - Лоцманът

— Донесете тук светлина! — извика възбудено капитанът. Когато фенерът се приближи до лоцмана и освети ярко лицето му, капитан Мънсън трепна, като срещна суровия поглед на спокойните сини очи и видя бледото, но хладнокръвно лице. Сваляйки неволно шапката, изпод която се показаха сребристите му кичури, старият моряк възкликна:

— Той е, макар че много се е изменил!

— За да не го познаят враговете му — добави тутакси лоцманът. После побутна капитана за ръката, отведе го настрана и додаде шепнешком — И приятелите му, докато не удари определеният час.

Грифит се бе поотдръпнал, за да отговаря на въпросите, с които го обсипаха другарите му, затова нито един от офицерите не чу тоя кратък диалог. Но, скоро всички разбраха, че командирът им е открил грешката си и че докараният на кораба човек е именно тоя, който му трябваше. Няколко минути капитанът и лоцманът се разхождаха по шканците, разговаряйки оживено и съсредоточено.

Тъй като Грифит кажи-речи изчерпа новините си, любопитството на слушателите му бе бързо задоволено и очите на всички се обърнаха към тайнствения лоцман, който трябваше да ги измъкне от това положение, изпълнено с опасности, които с всяка минута растяха и ставаха все по-осезаеми.

Както вече обяснихме на читателя, времето даваше тревожни признаци, способни да породят мрачни предчувствия във всяка моряшка душа. Далеч от сенките на скалите нощта не изглеждаше толкова тъмна, но се виждаха само най-близките предмети, макар че на източния хоризонт над мрачното море се бе появила ивица зловеща светлина, позволяваща да се различава все по-ясно набъбващата линия на вълните, които ставаха все по-високи и по-страшни. Над кораба бяха надвиснали черни облаци, които сякаш докосваха високите му мачти, и само през светлата пролука на небосклона мъждукаха слабите пламъчета на няколко звездици. От време на време над залива подухваше лек ветрец, който донасяше свежия мирис на сушата, но неравномерният му повей показваше, че това е предсмъртното дихание на бриза. Бученето на прибоя, който биеше брега на залива, предизвикваше тъп монотонен шум, който се превръщаше в глух рев, когато някоя помощна вълна се блъскаше яростно в пукнатините на скалите. С една дума, всичко се бе обединило, за да направи околната картина мрачна и зловеща, без обаче да буди непосредствено чувство на страх, защото корабът продължаваше да се повдига и спуска леко по дългите талази, без дори да опъва тежкото котвено въже.

Офицерите, събрани около рудана, обсъждаха оживено сериозността на положението и възможните перспективи, докато някои от най-старите матроси, радващи се на особено благоразположение сред началството, дръзваха да се приближат до свещените граници на шканците, за да подслушват жадно изказванията на старшите. И офицерите, и обикновените матроси често хвърляха загрижени погледи към своя командир и към лоцмана, които продължаваха тайнствения си разговор в по-отдалечено кътче на кораба. Но, когато един от младите гардемарини, подтикван от неудържимо любопитство или от лекомислие присъщо на възрастта му, се приближи повечко до тях, капитанът го смъмра строго. Сконфузеният младеж наведе засрамено глава и се мушна между другарите си, за да скрие своето смущение. Старшите офицери сметнаха това мъмрене като намек да не се месят в съвещанието, на което бяха свидетели. И макар, че продължаваха полугласно да изразяват нетърпението си, никой вече не се реши да прекъсне беседата, която по общо мнение този път траеше повече, отколкото беше благоразумно.

— Сега не е време да се приказва за местоположение и разстояния — забеляза офицерът, стоящ по старшинство след Грифит. Би трябвало да свикаме всички горе и да се опитаме да измъкнем фрегатата с помощта на спомагателна котва, докато времето още позволява да се спусне лодка.

— Тежка и безполезна работа е това — да се мъчим да теглим кораб цели мили при насрещна вълна — възрази първият лейтенант.

— Но бреговият бриз още не е утихнал съвсем и ако вдигнем горните платна, ше можем спомощта на отлива ла се отдалечим от брега.

— Викнете на матросите от мачтата, Грифит — каза вторият лейтенант и ги попитайте има ли горе вятър. Така може да подсетим старият и тоя муден лоцман да се поразмърдат.

Грифит със смях се съгласи да изпълни тази молба и когато в отговор на повикването си чу обичайното: „Слушам, сър!“ — запита високо: