Джеймс Купър - Лоцманът

Незабавният отговор на три мускета от катера долу накара лейтенанта да ускори крачка, а когато забравил всякаква предпазливост се заспуща бързо по опасната стръмнина, опитното му око тутакси забеляза познатите светлини от фрегатата, която сигнализираше: „Всички лодки да се връщат на кораба.“

Сянката, хвърляна от скалите надалеч във водата, и вечерният здрач бяха толкова гъсти, че скриха раздразнението, което помрачаваше обикновено ясното чело на Барнстейбъл, когато скочи от каменистия бряг в лодката и седна до мълчаливия лоцман.

— Отблъсквай! — изкомандува лейтенантът с глас, който не търпеше възражение. Да бъде проклето безумието, което излага на опасност и кораби, и хора в такова плаване! И то само за да подпалиш някое старо корито, което превозва дърва, или да уловиш ненадейно някой норвежки търговски кораб! Мърдайте, момчета! Мърдайте!

Въпреки силния прибой, който започваше да се разбива със застрашителен грохот в скалите, моряците, подтикнати от тоя вик, успяха да поведат леката си лодка напряко по вълните и след няколко секунди бяха вече далеч от най-опасното място. Барнстейбъл като че ли не обръщаше внимание на буруните, които се носеха край велбота, а седеше мрачно загледан в кипящата наоколо пяна и едва когато лодката се залюля равномерно по дългите морски вълни, огледа залива, търсейки катера.

— На Грифит май му е омръзнало да се люшка в меката си люлка — промърмори той. И вместо да измъкнем шхуната от това проклето място, ще трябва да се присъединим към фрегатата. А тук е хубаво само за въздишки на влюбени. Малко суша, малко вода и куп канари. Дявол да го вземе, Дълги Том, сега аз съм кажи-речи готов да се съглася с теб, че е достатъчно за моряка да срещне от време на време някое островче и никаква друга terra firma не му трябва.

— Умно казано, сър, това е то философия! — отвърна невъзмутимият кормчия. А земята трябва да бъде мека тиня или пясък, за да може котвата да държи здраво и да си спокоен, когато измерваш дълбочината. Колко дълбоководни, да не говорим за обикновени лотове съм загубил на скалисто дъно! Обичам рейдове, където лотът се отделя лесно от дъното, а котвата — мъчно … Но пред носа ни има лодка, капитан Барнстейбъл! Да се приближим ли до нея, сър или да стоим по-надалече?

— Това е катерът! — възкликна офицерът. Значи, все пак Нед не ме е изоставил!

Гръмките възгласи от приближаващата лодка потвърдиха това предположение и след няколко секунди катерът вече се полюляваше до велбота. Грифит сега не беше изтегнат на възглавничките на седалката си и в сериозния му тон се долавяше лек упрек:

— Защо загубихте толкова ценно време, когато всяка минута крие все нови опасности? Аз се готвех да се подчиня на сигнала, но като чух веслата ви, се върнах да взема лоцмана. Е, добре ли мина всичко?

— Ето ви лоцмана. И ако намери път през тези плитчини, ще оправдае името си. Нощта ще бъде май такава, че без далекоглед и луната трудно ще се намери. Но, да знаехте, че трябваше да се катеря по тия проклети скали, щяхте да ми простите забавянето, мистър Грифит.

— Надявам се, че сте срещнали когото трябва, иначе напразно се излагаме на опасност.

— Да, срещнах човека, който ни трябва, но и още един! — отвърна тъжно Барнстейбъл. Запитайте вашия младеж, Грифит, какво са видели младите му очи.

— Да му разкажа ли? — провикна се през смях младият гардсмарин. Да, видях един малък замаскиран клипер, 15 15 Клипер — много бързоходен кораб с платна. Б.пр. който едвам избяга от един стар военен кораб, който го беше подгонил здравата, и един пират в дълга пелерина, който се въртеше наоколо и много приличаше на моята братовчедка…

— Млъкни, дърдорко! — кресна Барнстейбъл. В такъв критичен момент ни бавиш със своите глупости! Качвай се на катера, сър! Там свободно ще можеш да разправяш на мистър Грифит глупавите си фантазии, ако е готов да те слуша.

Младежът се прехвърли ловко от велбота в катера, където вече се намираше лоцманът и като седна до Грифит с вид на обиден му каза полугласно:

— Сигурен съм, че мистър Грифит ще ме изслуша, ако мислите и чувствата му тук, на английския бряг, са останали такива, каквито бяха в родината му.

Младият лейтенант му отвърна само с мълчаливо ръкостискане, след което се сбогува с Барнстейбъл и заповяда на хората си да гребат към фрегатата.