Джеймс Купър - Лоцманът

— Сигурно е той! — провикна се Барнстейбъл, спомнил си моментално за своите задължения. Той поговори още малко със събеседницата си, след това я остави скрита зад плета и се запъти към непознатия. Когато се приближи достатъчно, за да бъде чут, командирът на шхуната запита:

— Каква е водата в този залив?

Непознатият, който, изглежда очакваше тоя въпрос, отговори без ни най-малко колебание:

— Достатъчно дълбока, за да могат да се измъкнат благополучно тия, които са навлезли уверено в нея.

— Вие сте човекът, когото търся! — извика Барнстейбъл. Готов ли сте да тръгнете?

— Готов съм и с радост ще тръгна — отговори лоцманът. — Трябва да бързаме. Бих дал сто от най-добре сечените гвинеи само и само слънцето, което се скри преди малко, да посвети още два часа или поне здрачът да трае половината от това време.

— Мислите ли, че положението ни е толкова сериозно? — попита лейтенантът. Тогава следвайте тоя джентълмен до лодката. Докато слезете от скалите, аз ще ви настигна. Вярвам, че ще успея да увещая още един човек да дойде с нас.

— Сега времето е по-ценно от всякакви допълнителни хора — каза лоцманът, като хвърли нетърпелив поглед изпод свъсените си вежди. И за последиците от забавянето ще отговаря тоя, по чиято вина то е станало.

— Да, сър, ще отговарям пред тия, които имат право да искат сметка за поведението ми! — отвърна троснато Барнстейбъл.

След това предупреждение и възражение двамата се разделиха. Младият офицер се запъти нетърпеливо към възлюблената си, като продължаваше да мърмори недоволно под нос, а лоцманът пристегна по навик кожения колан на сивата си куртка и в мрачно мълчание тръгна подир гардемарина и кормчията към велбота.

Барнстейбъл виждаше, че преоблечената жена, която се бе представила под името Кетрин Плаудън, го чака с дълбоко вълнение, което се отразяваше във всяка чертана умното й лице. Макар, че бе отговорил тъй рязко на лоцмана, младият човек отлично разбираше каква отговорност носи, затова бързо улови подръка предрешената девойка и понечи да я поведе със себе си, съвсем забравил странното й облекло.

— Да вървим, Кетрин — рече той. Времето не чака.

— Какво налага да бързате толкова? — запита тя, като се спря и издърпа ръката си.

— Не чухте ли зловещата прогноза на моя кормчия? Трябва да призная, че съм съгласен с него. Предстои ни бурна нощ, но не съжалявам, че дойдохме в тоя залив, защото тук срещнах вас.

— Не дай боже да стане нужда някой от нас да съжалява за това! — каза Кетрин и тревожна бледост прогони ярката руменина, която заливаше възбуденото лице с кестеняви очи и коси. Но у вас има бележка, следвайте напътствията й и ни спасете. Ние с радост ще се предадем в плен, ако вие и Грифит ни победите.

— Какво искате да кажете с това, Кетрин? — учуди се влюбеният. Вие сте вече в безопасност. Безумие би било да предизвиквате отново съдбата. Моят кораб ще ви приюти, докато освободим вашата братовчедка. И освен това не забравяйте, че вие ми придналежите за цял живот.

— А къде ще ме криете в това време? — попита девойката, като се отдръпна полека от протегнатите към нея ръце.

— На „Ариел“. Кълна се в бога, че вие ще командувате шхуната! А аз ще остана неин командир само по име.

— Благодаря ви, Барнстейбъл, благодаря ви, но едва ли съм способна да заема такъв пост — възрази девойката през смях и руменината отново заля младото й лице като отблясък на летен залез, който сякаш се отразяваше в игривите й очи. Само да не сбъркате в дързостта си. Ако съм се решила на постъпка, каквато не подобава на жена, знайте, че го върша от висши подбуди и ако съм по-предприемчива от мои посестрими, то е …

— …да превъзмогнете слабостта на вашия пол — възкликна Барнстейбъл — и да докажете, че ми имате пълно доверие.

— И стана един ден ваша достойна жена.

Като изрече тези думи, тя се обърна и изчезна толкова бързо, че младият човек не успя да я задържи. Барнстсйбъл остана вцепенен от изненада, но когато след миг се завтече да я настигне, можа да зърне само за секунда ефирната й фигура вън ущу вечерния здрач, след което и тя изчезна в малката горичка на известно разстояние от мястото, където се бяха срещнали.

Барнстейбъл се канеше да я проследи, ала изведнъж въздухът се озари от блясък и оръдейният изстрел, който изтрещя в скалите, отекна в далечните хълмове.

— Аха, тоя изкуфял старец се разрева! — промърмори недоволно младият моряк и неохотно се подчини на сигнала. Бързаш да се измъкнеш от опасността, както бързаше да се навреш в нея!