Джеймс Купър: Лоцманът

Когато велботът зае описаното положение, младият лейтенант, когото като командир на шхуна обикновено наричаха капитан, слезе на скалите, следван от младия гардемарин, който се бе прехвърлил от катера, за да помага в тази опасна експедиция.

— В краен случай ще се наложи да си послужим с въжена стълба — каза Барнстейбъл, като измери с поглед стръмнината. Но, това съвсем не значи, че когато стигнем горе, ще ни посрещнат с разтворени обятия.

— Ние сме защитени от оръдията на фрегатата — възрази младежът и не бива да забравяте сър, че три весла и изстрел с пистолет, повторен от катера, ще предизвикат залп от тези оръдия.

— Да, върху собствените ни глави! Никога не бъди толкова глупав момче, да разчиташ на дълга стрелба. Тя вдига много пушилка и гръм, но е много ненадежден начин за изхвърляне на старо желязо. В работа като нашата бих предпочел да се доверя на Том Кофин и на неговия харпун, отколкото на най-добрия залп, прокънтял някога от трите палуби на кораб с деветдесет оръдия. Хайде, мистър Кофин, 11 11 Кофин (кофин) — на английски „ковчег“. Б.пр. събери сили и се опитай да се поразходиш по terra firma. 12 12 Твърда земя (лат.) Б.пр.

Морякът, към когото се обърнаха с това зловещо име, се привдигна полека от мястото, което заемаше като кормчия на велбота и докато изправяше постепенно безбройните гънки на тялото си, сякаш растеше. Когато застана с цял ръст, стигаше на височина близо два метра с обувките, обаче в изправено положение беше леко приведен, очевидно последица от постоянното живеене в ниски корабни помещения. Тялото му беше ъгловато, тромаво и недодялано, ала огромните костеливи и жилести ръце показваха исполинска сила. На главата си носеше ниска кафява вълнена шапчица със заострен връх, която придаваше тържественост и суровост на грубите, резки черти на лицето, обградено с черни бакенбарди, които годините бяха започнали да прошарват със сребристи нишки. В едната си ръка някак инстинктивно стискаше лъскав харпун, долния край на който бе опрял здраво в скалата, когато изпълнявайки заповедта на командира, напусна лодката, където въпреки огромния си ръст заемаше невероятно малко място.

Щом капитан Барнстейбъл получи това подкрепление, той даде на останалите във велбота някои напътствия какви предпазни мерки

да вземат и започна трудното изкачване на скалите. Въпреки голямата му смелост и присъща ловкост усилията на Барнстейбъл щяха да останат напразни, ако от време на време не му помагаше кормчията, който благодарение на невероятната си мощ и дългите си крайници можеше лесно да върши неща, непосилни за повечето простосмъртни. Когато бяха вече на няколко стъпки от върха, те използуваха една скална издатина, за да си отдъхнат и да обмислят какво да правят по-нататък.

— Мястото тук не е подходящо за отстъпление, ако случайно се натъкнем на неприятел — забеляза Барнстейбъл. Къде да търсим този лоцман, мистър Мери и как да го познаем? И отде да знаем, че няма да ни предаде?

— Въпросът, който трябва да му зададете, е записан на това листче — отвърна младежът, подавайки на капитана паролата. Ние определихме скалата на оня нос, но той сигурно е видял лодката ни и ще дойде тук. Що се отнася до опасенията ви от предателство, капитан Мънсън, изглежда, му има доверие, защото откакто се приближихме добрега, усилено го търси.

— Да — промърмори лейтенантът, а сега, когато сме вече на сушата аз трябва да го търся усилено. Не ми харесва, че се лепим толкова близо до брега и нямам много вяра на изменници. Какво мислите по тоя въпрос, мистър Кофин?

Като чу името си, изпитаният стар моряк обърна към командира суровото си лице и отговори също тъй сурово:

— Имам ли простор и хубави платна, сър не ми трябват никакви лоцмани. Аз съм роден на кораб, който превозваше тютюн, и ако някога ми потрябва земя, то ще бъде някое малко островче, където да мога да си садя зеленчуци и да суша риба. Мъчно ми става, като видя земя, ала духне ли вятър откъм брега …

— Ах, Том, колко си разсъдлив! — рече Барнстейбъл полушеговито, полусериозно. Но трябва да продължаваме. Слънцето вече докосва облаците на хоризонта откъм морето и да не дава господ да оставаме цяла нощ на котва на такова място.

Улавяйки се за една издатина над главата си, Барнстейбъл със силен тласък на тялото напред и с още два-три смели скока стигна върха на скалата. Кормчията повдигна полека гардемарина да се качи при офицера и на края внимателно, но без особени усилия сам се озова до него.