Джеймс Купър - Лоцманът

— Ако поне наполовина сте готов да изпълните дълга си, както аз съм готов да изпълня моя, всичко ще мине благополучно — отвърна лейтенантът също тъй тихо и спокойно. Каквито и да са чувствата ви, помнете, че се намираме пред неприятелски бряг, който не обичаме дотолкова, та да жадуваме да оставим костите си тук.

След това кратко обяснение двамата се разделиха, защото маневрите на кораба изискваха постоянно и будно внимание от страна на всички офицери.

Радостта, предизвикана от раздвижването на фрегатата по вълните не трая дълго, тъй като вятърът, който сякаш ги следеше, след като бе помогнал на кораба да измине четвърт миля, попърха още няколко минути между горните платна, след което съвсем замря. Подофицерът, който трябваше да стои при кормчиите скоро съобщи, че корабът не се подчинява на кормилото. Грифит тутакси предаде на капитана тази неприятна новина и предложи отново да се пусне котвата.

— Попитайте, мистър Грей — отговори капитанът. Той е лоцманът, сър и от него зависи безопасността на кораба.

— Лоцманите не винаги спасяват корабите, сър — възрази Грифит. Понякога и ги погубват. Капитан Мънсън, познавате ли добре човека, от когото зависи животът на всички ни, но който се държи така, като че ли всичко му е безразлично?

— Познавам го, мистър Грифит. Зная, че е опитен и честен човек. Казвам ви това, за да ви успокоя. Нищо повече не ме питайте … Но, като че ли посоката на вятъра се променя?

— Пази боже! — възкликна лейтенантът. Ако североизточният вятър ни завари на плитчините, спукана ни е работата!

Фрегатата се заклати тежко, платната й ту се издуваха, ту изведнъж пак спадаха и дори най-опитните моряци не можеха да кажат в каква посока се движат въздушните течения и дали това раздвижване не се дължи на пляскането на самите платна. Носът на кораба обаче почна забележимо да се обръща към брега и скоро въпреки тъмнината стана ясно, че се занася право към скалите.

През тия минути на мъчителна неизвестност Грифит, у когото бе настъпил внезапен душевен прелом, при който се редуват съвсем противоположни чувства, изведнъж загуби досегашното си въодушевление и изпадна в пълна апатия, както често му се случваше в най-критични моменти на изпитание и опасност. Той се бе облакътил на рудана и закрил очите си от светлината на окачения наблизо боен фенер, когато усети, че някой стисна леко ръката му. Той дойде на себе си и като хвърли ласкав, макар и все още разсеян поглед на застаналия до него младеж, рече:

— Тъжна музика, мистър Мери.

— Толкова тъжна, сър, че даже не ти се танцува — отвърна гардемаринът. Едва ли ще се намери на тоя кораб човек, който не би предпочел да чуе „Момичето си аз оставих“, вместо тия противни звуци.

— Какви звуци, момче? На кораба е тихо като на квакерско събрание в Джърси, преди добрият ти дядо да почне да нарушава чара на мълчанието със звучния си глас.

— Ех, смейте се, колкото си щете, на миролюбивата ми кръв, мистър Грифит — каза дяволитият юноша, ала помнете: Примес от нея може да се намери в жилите на всички хора. Да можех да чуя сега някой от псалмите на дядо си, сър! Те ме приспиваха, както чайка заспива при шума на прибоя. Но, който заспи тая нощ при такава люлчина песен, скоро ще се събуди.

— Люлчина песен ли? Не чувам нищо, момче, освен плясъка на платната. Даже тоя лоцман, дето се разхожда като адмирал по шканците, е безмълвен.

— А нима шумът на прибоя не може да бъде чут от всеки моряк?

— Вярно, силен е прибоят, но ушите ни мъчно могат да го доловят в такава нощ. Свикнал ли си вече да различаваш неговия шум, младежо?

— Даже много добре, мистър Грифит и повече не ми трябва … Но, с каква бързина се носим към брега, сър?

— Мисля, че държим положението — отвърна Грифит, като се изправи, макар че е по-добре да пуснем котва … Хей, приятелю! Дръж по-остро! Не виждаш ли, че вълната ни бие по борда!

Кормчията, за когото се отнасяха тия думи повтори, че фрегатата не се подчинява на кормилото, добавяйки, че, изглежда корабът „иска да тръгва назад“.

— Свалете долните платна, мистър Грифит — обади се капитан Мънсън и проверете какъв е вятърът.

Скоро се чу скърцането на скрипците и огромните платна, опънати на долните рей, моментално се прибраха. Докато се извършваше тази маневра, всички на борда стояха мълчаливо и чакаха със затаен дъх, сякаш от нея зависеше съдбата им. Само някои от офицерите се осмелиха да изразят съмнение. Ала Грифит скочи на едно от оръдията и вдигна високо във въздуха свещта, която бе извадил от фенера. Малкото пламъче затрептя за миг, сякаш готово да угасне, но после загоря спокойно, осветявайки мачтите. Грифит понечи да спусне протегнатата си ръка, но изведнъж усети лека студенина и се спря, а пламъкът се наклони към сушата, блесна ярко, трепна и на края се откъсна от фитила.