Джеймс Купър - Шпионинът

Разузнаването бе съобщило на Майор Дънуди всичко необходимо за врага и той можеше да направи съответните приготовления. Дъното на долината беше равно и леко наклонено от подножието на хълмовете към средата, където течеше един малък поток, чиито води често я наводняваха. През него можеше лесно да се премине навсякъде и единствената пречка, която той поставяше пред конниците беше едно място, където той завиваше от западната към източната страна и където бреговете му бяха стръмни и високи. Точно тук, по един груб, дървен мост, го пресичаше и пътят, както и половин миля нагоре, над Локъст.

Източните склонове бяха стръмни и на доста места скалисти ребра стесняваха долината до половината от ширината й. Зад ескадрона на драгуните имаше едно такова стеснение и майор Дънуди нареди на капитан Лоутън заедно с два взвода да се прикрие зад него. Офицерът се подчини с нежелание, което беше до известна степен намалено от това, че знаеше какъв ефект над враговете ще има внезапното му появяване. Дънуди го познаваше и го избра за тази задача, защото се страхуваше от привързаността му на бойното поле и защото знаеше, че ако се наложи, помощта му никога няма да се забави. Но капитан Лоутън беше прибързан само в бой. В останалото време той се владееше докрай. От лявата страна на мястото, на което Дънуди смяташе да срещне враговете си, имаше гъста гора, която тук обграждаше долината по протежение на една миля. В нея се скриха пешите водачи, за да могат да стрелят незабелязани по приближавалата колона на враговете.

Тези приготовления, разбира се, не останаха незабелязани от обитателите на къщата. Напротив, у тях бушуваха всички чувства, които една такава гледка може да събуди. Единствено мистър Уортън не виждаше никакви надежди за себе си в края, на битката. Ако англичаните победят синът му щеше да е свободен, но какво би станало с него самия? Досега той бе поддържал неутралитета си в трудни обстоятелства. Фактът, че има син в кралската, или както бе наречена, редовната армия, едва не бе поставил имението му между чука и наковалнята. Само роднината му с висок политически пост и собственото му благоразумие бяха предотвратили това. В сърцето си той беше убеден лоялист и когато, след връщането им от американския лагер предишната пролет, Франсис му съобщи за желанието на своя любим, той даде съгласието си за бъдещия й съюз с един бунтовник не само поради съображения за нейното щастие, но и поради необходимостта да си осигури подкрепата на републиканците. Ако синът му сега бъде освободен, в очите на обществото той би се превърнал в заговорник срещу свободата на щатите, ако остане в плен и бъде съден, обстоятелствата биха били още по-ужасни. Колкото и да обичаше богатството си, той обичаше повече децата си. Той гледаше действията навън с безжизнено празен поглед, който напълно издаваше безсилието му.

Чувствата на сина му се отличаваха коренно. Капитан Уортън бе оставен под охраната на двама драгуни — единият отпред на верандата, а другият вътре в стаята при него. Младият мъж проследи подготовката на конниците е възхищение смесено с тревога за приятелите. Особено не му хареса засадата, устроена от капитан Лоутън, която ясно се виждаше от прозорците. Капитанът охлаждаше нетърпението си като ходеше напред назад, пред хората си. Хенри Уортън хвърли поглед наоколо търсейки някакъв начин да се освободи, но срещна погледа на стража си, който го гледаше втренчено като Аргус 36. Той копнееше с цялата жар на младостта да може да се включи в славната битка, но бе принуден да бъде само безучастен зрител. Мис Пейтън и Сара бяха силно разтревожени за съдбата на капитана и гледаха навън със смесени чувства докато кръвопролитието явно наближи и с присъщата си женска боязливост те потърсиха убежище в друга стая, по-навътре в къщата. Франсис обаче се върна в стаята, в която бе срещнала Дънуди и загледа с интерес през прозореца. Но тя не виждаше движенията на войските и техните смъртоносни приготовления, а гледаше само своя любим с възхита и ужас, които я смразяваха. Когато видя как вдъхва кураж и живот на тези, към които се обръщаше докато минаваше с коня си през редиците, кръвта нахлу в сърцето й. При мисълта, че същата тази смелост, която тя толкова цени би могла да постави помежду им един гроб, тя се смрази. Остана загледана, докато повече не можеше да издържи.

Вляво от къщата и недалеч от ариергарда на конницата имаше малка група, чието занимание се различаваше от това на тези наоколо. Бяха само трима — двама мъже и едно момче, мулат. Сред групата се открояваше човек, чийто ръст изглеждаше огромен. Не беше въоръжен, не беше на кон, носеше очила и вниманието му се разпределяше между една книга, пура и събитията пред очите му. Франсис реши чрез тези хора да препрати бележка на Дънуди. Написа набързо с молив: „Пейтън, ела при мен, та макар и за минутка.“ Цезар се появи от кухнята и като мина през задната врата за да избегне войника отпред, който кавалерски бе наредил семейството да остане вътре. Чернокожият предаде бележката ла въпросния джентълмен с молба да я предаде на майора. Това бе хирургът на кавалерията и зъбите на негъра се разтракаха, когато видя на земята подготвените за евентуалните операции инструменти. Докторът огледа доволно приготовленията на войската, когато вдигна поглед от книгата си за да накара момчето да занесе бележката на командващия офицер и отново спокойно продължи заниманието си. Цезар бавно се отдалечаваше, когато зад гърба си чу гласа на третия човек, явно някакъв помощник на лекаря: