Джеймс Купър - Шпионинът

— Няма причина да се безпокоите, любезни дами — каза офицерът и огледа пребледнелите лица около себе си. — Работата ми налага да ви задам няколко въпроса. След като получа отговорите ви, веднага ще ви освободя от присъствието си.

— И, к-какви са те, сър? — запъна се мистър Уортън и стана от мястото си в очакване на отговора.

— Беше ли при вас един непознат господин по време на бурята? — в гласа на драгуна имаше интерес и известно безпокойство.

— Този господин тук, ни почете с присъствието си по време на бурята и още не си е тръгнал.

— Този господин? — повтори другият и се обърна към капитан Уортън.

Той се вгледа в него и по лицето му заигра усмивка. Приближи се до младежа, поклони се с комична тържественост, след което му каза:

— Съжалявам за болката в главата ви, сър.

— Болка!? Аз не съм болен! — възкликна изненадано капитанът.

— Тогава, така съм си въобразил, виждайки че сте покрил тези хубави, черни къдрици с такава стара, грозна перука. Грешката е моя, моля за извинение.

Мистър Уортън простена, а момичетата, които още не бяха наясно докъде се простира осведомеността му, останаха мълчаливи и напрегнати. Капитанът попипа неволно главата си и разбра, че в притеснението си сестрите му са оставили част от естествената му коса неприкрита. Драгунът забеляза жеста без да спре да се усмихва, след което се обърна към бащата и продължи:

— Тогава, сър, да разбирам ли, че при вас не е идвал човек на име Харпър?

— Харпър? — каза бащата и сякаш от раменете му свалиха товар — Да, бях забравил. Но той си отиде и ако е извършил нещо лошо, то ние не знаем нищо за това. За мен той е напълно непознат.

— Няма защо да се безпокоите — каза драгунът сухо, но след като си е тръгнал, кажете ми кога, как и накъде?

— Тръгна си както и дойде — каза мистър Уортън, възвърнал самоувереността си от държането на офицера. — На кон, миналата вечер и се отправи на север.

Драгунът го изслуша с интерес и изражението на лицето му постепенно просветна в усмивка на удоволствие. В момента, в който мистър Уортън свърши, той се завъртя на пета и излезе от стаята. Съдейки по действията му, всички останаха с впечатлението, че той се кани да продължи търсенето на човека, за когото попита. Видяха го навън да разговаря оживено и с явно удоволствие с двамата си лейтенанти. След малко бяха дадени заповеди и по различните пътища, излизащи от долината, препуснаха конници.

Очакването на хората в къщата скоро приключи, защото тежките стъпки на драгуна отново прокънтяха в предверието. Той отново се поклони учтиво и като отиде до капитан Уортън, каза с комична сериозност:

— Сега сър, след като основната ми задача е изпълнена, мога ли да помоля за позволението ви да видя качеството на перуката ви?

Британският офицер, имитирайки маниера на другия, решително оголи главата си и му подаде перуката.

— Надявам се сър, че ви харесва.

— Не мога да кажа, че е така, без да изменя на истината. Предпочитам черната ви коса, от която с голямо усърдие сте махнал пудрата. Но, изглежда сте получил тежко нараняване. Имам предвид това голямо черно парче на лицето ви.

— Вие сте толкова наблюдателен сър, че бих чул мнението ви за него — каза Хенри и махна коприната скриваща бузата му.

— О, здравето ви се подобрява удивително бързо! — лицето на драгуна беше неподвижно и мрачно. — Ако можех да ви убедя да смените стария сюртук с тази хубава синя дреха до вас, бих станал свидетел на най-чудесната метаморфоза, която съм виждал откакто съм капитан.

Младият Уортън направи каквото се искаше от него и застана пред драгуна такъв какъвто е в действителност — хубав, елегантен млад мъж. Той го изгледа с насмешка и продължи:

— На сцената се явява нов човек. В такива случаи е прието непознатите да се представят. Аз съм капитан Лоутън от кавалерията на Вирджиния.

— А аз съм капитан Уортън от шестдесети пехотен полк на Негово величество — Хенри се поклони леко и възвърна естественото си поведение.

Лицето на Лоутън се промени веднага и пародийната тържественост изчезна. Той се вгледа в капитан Уортън, който бе изпълнен с гордост, която не допускаше да се крие повече, и му каза със сериозен тон:

— Капитан Уортън, с цялата си душа съжалявам за вас.

— Но след като го съжалявате, защо трябва да го измъчвате — извика бащата ужасен. — Той не е шпионин. Осмелил се е да дойде чак тук маскиран само заради желанието да види близките си. Оставете го с нас. Няма награда и няма сума, която да не съм готов да платя!