Джеймс Купър - Шпионинът

Капитан Уортън, разбира се, се движеше с армията, но веднъж или два пъти, когато големи техни отряди бяха действали в околностите на Локъст той бе успял да открадне кратки срещи със семейството си. Сега обаче беше минала цяла година без да ги е виждал и нетърпеливият Хенри се беше маскирал както споменахме, но за нещастие, пристигна в имението, в което рядко идваха външни хора, когато там бе дошъл непознат и доста подозрителен гостенин.

— Мислиш ли, че ме подозира? — попита загрижено капитанът, след като чу мнението на Цезар за скинърите.

— Как би могъл, след като сестрите ти и баща ти не можаха да те познаят? — извика Сара.

— Има нещо съмнително в държанието му. В очите му има твърде много любопитство за обикновен човек — продължи младият Уортън замислено. — И лицето му ми е познато от някъде. Съдбата на Андре 23 23 Майор Джон Андре (1751–1780) — английски офицер, военен шпионин, заловен и обесен от американците. — Б. пр. предизвика голямо недоволство и у двете страни. Сър Хенри заплашва, че ще отмъсти за смъртта му, а Вашингтон е непреклонен, сякаш командва половината свят. Ако имам нещастието да попадна в ръцете им бунтовниците ще решат че съм подходящ за плановете им.

— Но, синко — каза бащата с тревога — ти не си шпионин! И не си на бунтовническа, тоест, американска територия. Тук няма какво да се шпионира!

— Това може да се оспори — продължи младежът замислено. — Редиците им бяха достигнали Уайт Плейнс 24 24 Уайт Плейнс — град в щата Ню Йорк, където в 1776 г. англичаните удържали победа. — Б. пр. , когато минах маскиран. Вярно, намеренията ми са съвсем невинни, но как би им изглеждало на тях? Идването ми тук може да се тълкува като прикритие за други намерения. Спомнете си, сър, как се отнесоха с вас, когато преди година ми изпратихте плодове за зимата.

— Това стана, защото любезните ми съседи ме злепоставиха. Надяваха се, че като конфискуват имението ми, ще могат да купят хубава ферма на ниска цена. Но Пейтън Дънуди скоро издейства да пи освободят. Държаха ни само месец.

— Ние? Искаш да кажеш, че са арестували и сестрите ми? Фани, ти не ми писа нищо за това.

— Мисля, че ти писах за доброто отношение на приятеля ти Дънуди и, че е издействал освобождаването на баща ни. — каза Франсис като се изчерви силно.

— Вярно. Но бяхте ли с него в лагера на бунтовниците?

— Да — каза бащата меко. — Фани не искаше да ме остави сам. Жанет и Сара се грижеха за имението, а тя ми беше компания в пленничеството.

— И Фани се върна от пленничество още по-голям бунтар от всякога — каза Сара с възмущение. — А би трябвало страданията на баща ни да я излекуват от тези прищевки.

— Какво ще кажеш на това обвинение, сестричке? — извика капитанът весело. — Пейтън опита ли се да те накара да намразиш своя крал повече от него самия?

— Пейтън Дънуди не мрази никого — отговори веднага Франсис. След това, като поруменя от собствената си смелост добави. — Той те обича Хенри, знаеш това. Аз знам, защото ми го с казвал много пъти.

Младият Уортън тупна сестра си по бузата усмихнат и я понита с престорен шепот:

— А не ти ли каза, че обича и малката ми сестричка Фани?

— Глупости! — каза Франсис и остатъците от вечерята бързо изчезнаха от масата, под нейното ръководство.

Буря в долното течение на река Хъдзън рядко продължава по-малко от дна дни, ако е докарана от източния вятър. Когато на следващата сутрин обитателите на имението Локъст се събраха на ранна закуска, проливният дъжд удряше прозорците почти хоризонтално и беше немислимо живо същество да се изложи на бурята. Харпър се появи последен и след като погледна навън се извини на мистър Уортън, за необходимостта да злоупотребява с добротата му още известно време. На пръв поглед отговорът беше не по-малко учтив от извинението, но в поведението на госта имаше някаква примиреност, която силно се различаваше от притеснеността на бащата. По настояване на баща си Хенри Уортън отново се маскира с нежелание, граничещо с отвращение. С непознатия не размениха нито дума след сутрешния поздрав, който той отправи до всички. Наистина, на Франсис се стори, че по лицето му пробягна нещо като усмивка, след като влезе в стаята и за първи път се оказа лице в лице с брат й, но тя беше повече в очите му и сякаш не беше достатъчно силна за да раздвижи мускулите на устните му и почти веднага се загуби в спокойния, доброжелателен израз, който неизменно присъстваше на лицето му и леко се променяше, но никога не изчезваше напълно. Любящата сестра обърна за миг изпълнени с тревога очи към брат си, после срещна погледа на непознатия, който с подчертано внимание й поднесе едно от малките лакомства на масата. Сърцето на момичето, започнало да бие трескаво, отново си възвърна равномерния пулс, характерен за младостта, здравето и веселия дух. Докато още бяха на масата влезе Цезар и постави до господаря си един пакет, след което се отдръпна почтително назад, сложи едната си ръка отзад и зачака.