Колийн Маккълоу - Сага за Австралия

— Ах, тия тори! Изпечени негодници! — подметна господин Тисълтуейт и заслиза по стълбите — сега не мислеше за друго, освен за поредната чашка ром.

— Хайде, обирай си крушите, Джем! — подвикна кръчмарят и залости вратата, за да е сигурен, че онзи няма да му досажда повече.

Ричард не бе последвал баща си долу, макар че дългът му повеляваше — сега в книжата на Задругата името му бе вписано надлежно редом с името на Дик. Като ханджия Ричард Морган си бе платил вноската и вече се смяташе за свободен гражданин с право да гласува във втория по големина град в цяла Англия, Уелс, Шотландия и Ирландия, водещ се за графство, обособено от съседните Глостършир и Съмърсетшир. От общо петдесет хиляди жители едва някакви си седем хиляди бяха свободни граждани, получили правото на глас.

— Хваща, ли го? — попита Ричард жена си и се надвеси над легълцето на Уилям Хенри — детето се бе поуспокоило и дори се бе унесло.

— Да, любов моя — отвърна с разтреперани устни Пег и влажните й кафяви очи се напълниха със сълзи. — А сега да се молим, Ричард, дано не изкара шарката. Въпреки че няма температура, каквато имаше Мери. — Тя побутна лекичко мъжа си. — Иди да се поразходиш! Нищо не пречи да се молиш и докато вървиш. Хайде, Ричард, тръгвай! Ако стоиш тук, тате ще се развика.

След паниката, в миг сковаваща града всеки път, щом плъзнеше мълвата за бунтовници, Брод Стрийт бе потънала в унес. Докато минаваше покрай Американското кафене, Ричард спря да погледа поклащащите се на пилона чучела на Джон Ханкок и Джон или може би на Самюъл Адамс и чу как в „Белият лъв“ членовете на Дружеството на непреклонните ту избухват в смях, ту подмятат жлъчни забележки. Присви донейде презрително устни — Морганови се славеха като заклети виги, допринесли с гласовете си за успеха на Едмънд Бърк 9 9 Едмънд Бърк (1729–1797), ирландски държавник, оратор и писател. — Б.пр. и Хенри Кругър на миналогодишните избори. Божичко, какъв цирк! Ами лорд Клер! Щеше да се изяде от яд, задето, кажи-речи, никой не е гласувал за него!

Ричард закрачи вече по-бързо по Корн Стрийт, покрай прочутата странноприемница „Храсталакът“ на Джон Уийкс, където се събираха вигите. От там пое на север, нагоре по Смол Стрийт, и излезе при Каменния мост на река Кий. Гледката, разкрила се на юг, наистина бе невероятна, сякаш някаква много широка улица бе запълнена от кораби в скелета и такелажи, от мачти, рейки, щагове и ванти, щръкнали над лъскавите дъбови търбуси. Платноходите всъщност бяха хвърлили котва в река Фрум, там обаче човек не можеше да види нищичко, толкова много бяха те. Чакаха търпеливо да отминат петте месеца за почивка и товарене на стока, та пак да поемат на път. В Бристъл не бързаше никой, дори корабовладелците. Стоката се разтоварваше и се товареше мъчително мудно, с бързината на костенурка.

Отливът бе приключил, задаваше се приливът, който настъпваше удивително бързо — за има-няма шест и половина часа нивото на водата и във Фрум, и в Ейвън се покачваше с цели девет метра, та после, при отлив да спадне пак с толкова и корабите да полегнат в зловонната тиня. Доста плавателни съдове бяха изгнили и се бяха изкорубили, докато бяха лежали напречно в бристълските калища. В Задругата и в Търговската палата някой току надаваше глас да се премахнели тези деветметрови колебания, така щото и големите параходи да навлизат спокойно в Ейвън при Хънгроуд оттатък устието на реката и да стигат чак при бристълските кейове. Намираха се и смелчаци, които да чертаят планове, тогава обаче властите подскачаха като подплашени коне: ами цената, за цената помислихте ли? Така всички млъкваха, докато Ливърпул, разположен толкова удобно на Мързи, само това и чакаше и се възползваше от застоя в мореплаването в Бристъл, за да му отнеме сделките — а в Бристъл не се занимаваха с нищо друго, освен с мореплаване. Мендип и Котсуолд, както и безобразните изровени пътища означаваха, че всичко: енфие, пиринчени и медни съдове, вар, порцелан, стъкло, платове, рафинирана захар, ром, сапун и какво ли още не, може да напусне града само по море.

Тези факти хвърляха в смут всички жители на Бристъл, но сега на Ричард не му беше до корабите — той отново се върна към своите си тревоги.

„Господи боже, чуй молитвата ми! Смили се над сина ми. Не го отнемай от мен и майка му…“

Ричард Морган не беше единствен син, имаше и по-малък брат — Уилям, дърводелец с работилница надолу по Ейвън, при местността Свети Филип при Къколдс Пил и стъкларниците, а също три сестри, омъжени изгодно за свободни граждани. Морганови имаше из целия град, но родът на Ричард, вероятно преселил се навремето от Уелс, се бе установил в Бристъл доста отдавна и вече си бе завоювал завидно положение. В рода си имаха и знаменитости като братовчеда Джеймс — аптекаря, който притежаваше процъфтяващи предприятия, членуваше в Задругата и в Търговската палата, правеше прещедри дарения за приютите за бедни и се надяваше някой прекрасен ден да стане и кмет.