Колийн Маккълоу - Сага за Австралия

Ричард усети, че баща му се е втренчил в него, и му се сви сърцето. Знаеше, че го смята за отрепка, задето седи и дундурка синчето си, затова от немай-къде рече:

— Дано и другите колонии не се присъединят към Масачузетс. Бива ли такова нещо, да стигнат до там! Нима наистина си въобразяват, че кралят ще благоволи да им чете писмото? И че дори и да го прочете, ще се поддаде на исканията им? Та те са англичани! Негово величество е и техен крал!

— Я не дрънкай врели-некипели, Ричард! — скастри го господин Тисълтуейт. — Съвсем си се прехласнал по това дете, повредил си си мозъка! Кралят и ония блюдолизци, неговите министри, са склонни да обрекат острова ни на злочестини. За има-няма година тринайсетте колонии върнаха неразтоварени цели осем хиляди тона стока, натоварена в Бристъл. Манифактурата в Ретклиф хлопна врати, четиристотин души бяха оставени на произвола на съдбата и сега кретат, горките, на едните помощи. Да не говорим пък за тъкачницата край Порт Уол, дето правеше килими за Каролина и Джорджия! Ами производителите на лули, на сапун, на захар, ром и шишета! За бога, човече! Търгуваме главно със страните отвъд Западния океан, най-вече с тринайсетте колонии! Тръгнем ли да воюваме с тях, все едно се самоубиваме! Край на сделките!

— Я! — намеси се пак кръчмарят, след което се пресегна, взе страницата от вестника и се взря в нея. — Лорд Норт разпространил „Възвание за потушаване на въоръженото въстание“! Във войската сигурно ще се отвори работа за мъжете, Бог да се смили над тях и да ги закриля!

Не добави „и във флотата“. Всички в Бристъл знаеха, че ако военноморската флота — този ненаситен търбух, погълне мъжете, надали някога ще ги върне здрави и читави. Не че капитаните на търговските кораби бяха по стока, не че не изсмукваха също тъй безпощадно силиците на клетите хора, не че плащаха повече на моряците или ги налагаха по-малко с каиша. Особено пък на корабите, прекарващи роби — по тях членовете на екипажа мряха по-бързо и от негрите, ако това изобщо беше възможно.

— Това е война, която не можем да спечелим — отсече господин Тисълтуейт, след което вдигна празната си чаша към Маг Морган и зачака.

— Я не се занасяй, Джем! — подхвана лак Ричард. — Сломихме Франция след седемгодишна война. Ние сме най-храбрата и най-великата държава по белия свят! Кралят на Англия никога не губи войните си.

— Защото ги води в близост до Англия било срещу езичници, било срещу невежи диваци, чиито управници накрая се спазаряват. Но както с право отбеляза, хората в колониите са си англичани. Образовани, начетени. Наясно са с порядките тук. Наша кръв са. — Господин Тисълтуейт се облегна, въздъхна тежко и набръчка моравия си нос, който приличаше на гамба. — Смятат се за онеправдани, Ричард. Мислят си, че са потискани, пренебрегвани, презирани. Че са англичани, англичани са, но лично аз им нямам вяра, не са свестни хора. Освен това са на другия край на света, за какво им трябваше на краля и на министрите да си слагат този таралеж в гащите! Вярно, флотата ни не губи войни, но я ми кажи откога не сме печелели битка на суша, ако не броим нашите си острови, де. И как да спечелим война по море срещу враг, който няма кораби? Ще ни се наложи да воюваме по суша. На тринайсет различни парченца земя, които почти не са свързали помежду си. И срещу противник, който не знае как да се организира, за да воюва като хората.

— Ето, сам се опроверга, Джем — рече ухилен кръчмарят и връчи на Маг поредната чаша ром, този път обаче не се пресегна да драсне с калема върху дъсчицата. — Войската ни няма равна! Къде ти заселниците в Америка ще й се опълчат!

— Така си е, така си е! — викна Джем и вдигна чашата с рома за наздравица в чест на кръчмаря, който рядко се показваше особено щедър. Подобно на повечето бристълчани и Дик Морган цепеше косъма на две. — Преселниците надали някога ще извоюват и една-едничка победа. Но на тях, Дик, не им се налага да печелят сражения. Достатъчно е и да устоят. Все пак ще водим битките не в Англия, а на тяхна територия.

Бръкна в левия джоб на балтона и извади тежък пищов, който стовари с трясък върху масата — всички в пивницата се разпищяха ужасени, а Ричард, който още държеше върху коленете си своя невръстен син, отмести встрани цевта толкова бързо, че никой не го и усети. Както всички знаеха, пищовът беше зареден. Без изобщо да забелязва суматохата, която е предизвикал, господин Тисълтуейт продължи да рови из дълбокия си джоб и накрая извади сгънат вестник. Взе да разглежда страниците една по една — от очилата воднистите му кървясали очи изглеждаха по-големи, а изпод ширита, с който бе прихванал на две на три черната си къдрава коса, бяха увиснали няколко кичура — господин Джеймс Тисълтуейт не признаваше перуки и плитки.