Джеймс Клавел - Тай-пан

Шиваун се обърна настрана и те тръгнаха отново, хванати под ръка. Но тя не го слушаше повече, когато той продължи.

„Една година! — възкликна тя мислено, като скриваше радостта си. — Свободна след една година. Свободна от това проклето място! И баща ми ще има акциите си! О, Господи, ти чу молбите ми! Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти! Бедни Дърк, моя любов. Сега аз съм свободна, а ти си мъртъв.“

Тя погледна към руския двумачтов кораб.

„Да — мислеше тя, — тай-пан е мъртъв. Но ти си свободна и архидукът ще бъде идеалният избор.“

— Извинявай, Джеф. Какво каза?

— Казах, че просто искам да предадеш на баща си някои лични документи.

— Разбира се, скъпи. Благодаря ти, благодаря ти. Една година бързо ще мине.

Гордън Чен се поклони дълбоко пред Буда в полуразрушения храм и запали последната свещ. Той плачеше за баща си и за Мей-мей.

„Но сега не е време за плач — каза си той. — Джосът си е джос. Сега е време за мислене. «Ноубъл хаус» загина. Кълъм няма сили да се справи с положението. Брок ще надделее над него и ще обедини компаниите. С Брок аз не мога да се оправя. Ако Кълъм се обедини с Брок, с него е свършено. Така че по никакъв начин той не може да ми помогне. Мога ли аз да му помогна? Да. Но аз не мога да му помогна да се оправя с варварите; не мога да му помогна да стане тай-пан. Това са въпроси, които човек решава сам.“

Димът от тамян деликатно се издигаше във въздуха. Той го наблюдаваше и миризмата му бе приятна.

Само баща ми знаеше за нашето споразумение. Имам един лак сребро. След време ще имам петдесет, сто лака. Аз съм най-богатият китаец в Хонконг. И най-влиятелният. Тай-пан на китайците.

„Нека бъда честен — не съм нито китаец, нито англичанин. Не. Но съм доволен от моя джос и съм повече китаец, отколкото англичанин. Ще се оженя за китайка. Така ще постъпят и децата ми, и внуците ми. Хонконг? Ще помогна островът да стане силен. Аз днес спрях крадците. Ще имам много работници в бъдеще и те ще ме слушат. Вярвам в това, което баща ми каза: «Британското правителство ще падне.» Трябва да падне. О, богове, аз искам то да падне заради бъдещето на Китай! Ти си китаец — мисли за Китай! Ще направя дарение на най-големия храм в южен Китай… добре, най-малко на храм, който да съответства на дома на триадите и на Тай Пинг Шан. Веднага щом правителството падне и Хонконг стане изцяло британски.“

Той се поклони и с челото си докосна пода пред статуята, за да потвърди обещанието си.

„Да, само баща ми знаеше колко богати щяхме да станем. Но половината от богатството ще бъде за Кълъм. Всеки месец ще му се отчитам и ще делим по равно, докато той спазва разпореждането на баща ми: аз да контролирам всичко и никой да не ми се меси в работата; всичко е лично — само между нас двамата. Иди и го намери веднага. Покажи уважение към него. Жалко, че Кълъм се ожени за дъщерята на Брок. Това е падението му. Жалко, че той нямаше волята да остане сам. Ех, да можехме да си сменим местата. Бих показал на варварите как трябва да се ръководи «Ноубъл хаус». Даже на императора. Ако Кълъм бе малко по-силен и готов да се вслушва в съвети, Чен Шенг и аз бихме могли да укротим Брок и всички чакали. Добре, няма значение. Ще направя такова погребение на баща ми и неговата тай-тай, че да се говори за него цели сто години. Ще им направя дървени паметни плочи. Ще бъдем в траур сто дни. После ще изгоря плочите заради прераждането им. Ще намеря Дънкан и бебето и ще ги отгледам като мои деца. И ще поставя началото на династия.“

Слънцето клонеше към залез. Кълъм бе седнал на стъпалата на изоставената църква на могилата в Хепи вели, хванал главата си с ръце. Той бе вперил поглед в далечината.

„Трябва да намериш ключа — казваше си отново и отново. — Няма нищо, от което да се страхуваш. Трябва да намериш ключа и документите. Хайде, Кълъм!“

Той преодоляваше паниката, в която бе изпаднал. Но като че ли сега се отвращаваше от себе си. Чувстваше се ужасно самотен. По-гледна надолу към резиденцията. Варгас и Орлов още стояха пред вратата. Смътно си спомняше, че като идваше към Хепи вели преди няколко часа, като ги видя да тръгват към него, той ги избегна, даже им извика „Оставете ме сам“. Забеляза, че сега и Гордън Чен беше с тях. Гордън не беше с тях преди това, припомни си той. „Какво иска? Да злорадствува? Да ме съжалява като всички останали? Лонгстаф… Брок… Купър… Шиваун… Скинър… Варгас… Орлов. Даже Тес. Да, аз забелязах това на лицето ти, когато се спряхме на Куинс роуд. Даже твоето лице, Тес. Но ти си права. Вие всички сте прави. Какво да правя? Какво мога да направя? Аз не съм като баща ми. Казах му го и на него. Бях честен с него. Намери ключа. Намери ключа и документите. Трябва да занесеш документите. Лонгстаф ти заповяда да се явиш при него. Почти е време. О, господи! О, господи!“