Джеймс Клавел - Тай-пан

— Още три-четири часа и аз ще изляза, момичето ми.

— Отвратителна буря. Казах ли ти, че това бе дракон? Морски дракон?

— Да.

— Господи!

— Какво става?

— Забравих взема последна чаша от тази отвратителна синкона.

Днес е последният ден. Няма значение.

— Ще я вземеш след няколко часа!

— Да, съпруже!

Мей-мей се почувства много щастлива и в много добро здраве. Тя си поигра с дългата коса на тила на Струан.

— Надявам се, че децата са добре.

— Да. Не се тревожи. Чен Шенг ще се грижи за тях.

— Кога заминаваме, айейа? Много бърза да оженим.

— Три месеца. Сигурно преди Коледа.

— Мисля, че трябва вземеш друга варварска жена като трета сестра.

Той се засмя.

— От голямо значение имаш много синове. Не се смей, за бога!

— Може би това е добра идея, момичето ми — каза той. — Може би трябва да имам три варварки. Сега имам само тебе и Ин-хси. Мисля, че ужасно важно е да вземеш още една китайска сестра, преди да заминем.

— Хм! Ако толкова активен, колкото с втора сестра, по-скоро трябва вземем мъже за любовници, бога ми! — Тя го целуна по ухото и извика. — Много доволна мой джос ми даде тебе, тай-пан!

Нов пристъп на урагана откърти прозорците от юг и цялата сграда затрепери като при земетресение. Гвоздеите по покрива скърцаха под огромния натиск. Миг след това тайфунът го откърти и го отнесе в морето. Струан усети как Ин-хси бе издигната нагоре от вихъра. Той се опита да й помогне, но тя бе вече изчезнала. Струан и Мей-мей здраво се държаха един за друг.

— Не се предавай, тай-пан!

— Никога! Обичам те, съпруго!

И ураганът връхлетя върху тях.

Слънцето се показа в небето и разпръсна топлината си над опустошения град и оцелялото пристанище.

Кълъм намери баща си сред развалините на резиденцията. Струан се бе приютил в един ъгъл на северния апартамент и в ръцете му беше изтощеното китайско момиче. Кълъм недоумяваше как баща му е могъл да я обича — според него тя не бе красива.

Но смъртта не бе ги обезобразила. Лицата им бяха спокойни, като че ли бяха заспали.

Кълъм напусна стаята, слезе по полуразрушената стълба и излезе навън, където го облъхна приятен източен бриз.

Тес го очакваше. Когато го видя да поклаща глава безпомощно, очите й се напълниха със сълзи и тя пое ръката му. Те напуснаха Хепи вели, като тръгнаха по Куинс роуд. Нищо не видяха по пътя си.

Новият град бе в развалини. Навсякъде безразборно бяха разпръснати всякакви отломъци. Но тук-там още се виждаха оцелели здания. Едни от тях изглеждаха като безжизнени черупки, други бяха слабо повредени. Брегът бе оживен. Хора бързаха нагоре-надолу или стояха на групи и разглеждаха съкрушени руините, в които бяха превърнати домовете им, търговските и стопанските сгради. Мнозина наблюдаваха други групи от хора, които се опитваха да спасят каквото могат от собствеността си или да поправят каквото бе възможно. Трети на столове и масички въртяха вече търговията си. Просяците също. Войнишки патрули стояха на стратегически места, за да предотвратяват неизбежни грабежи. Но странно, имаше много малко крадци.

Сампани и джонки ловяха риба в спокойното пристанище сред плаващите остатъци от разрушени лодки. Други пристигаха, като водеха със себе си нови заселници. Процесията на китайци от брега нагоре към Тай Пинг Шан бе отново започнала.

Над могилата се издигаше дим. Имаше няколко огньове сред развалините на бордеите. Но под дима индустрията работеше трескаво. Ресторанти, чайни, магазини с хранителни стоки, улични търговци правеха отново своя бизнес, докато обикновените жители чукаха, режеха дъски, копаеха, ремонтираха домовете си или започваха нови строежи, като благославяха своя джос, задето са останали живи.

— Погледни, Кълъм, мили! — каза Тес. Те бяха близо до дока.

Кълъм бе отпаднал, мозъкът му едва функционираше. Той погледна накъдето сочеше Тес. На могилата техният почти завършен дом бе останал без покрив и бе отместен от основите си.

— О, скъпи! — каза тя. — Какво ще правим сега?

Той не отговори. Страхът й нарастваше, като чувстваше тревогата му.

— Хайде, любов моя. Да отидем в хотела, после на „Уайт уич“. Хайде, любов моя!

Скинър се затича към тях. Лицето му бе мрачно, дрехите му — разкъсани и мръсни.

— Извини ме, мистър Кълъм. Къде е тай-пан?

— Какво?

— Тай-пан. Знаеш ли къде е? Трябва веднага да го видя.

Кълъм не отговори.

— Той… той е мъртъв — обади се Тес.